Те отново се върнаха на първия етаж и минаха през хола до противоположната на входната врата страна. Зад двойната стъклена врата се намираше широка полукръгла издатина, превърната в зимна градина. Вече се бе мръкнало, но Настя успя да различи изградено от големи каменни плочи и обградено от мощни вековни дървета стълбище, чиито полегати стъпала водеха към парка.
— Лете тук е много красиво — каза Тамара, — липите така буйно цъфтят! В парка имаме параклис, старинна ротонда, оранжерия и приют за бездомни животни. Има и гараж. Ще видите всичко това утре, когато излезете да се разходите. Сега вече е тъмно. А и вие сигурно сте уморена, Андрей ви е вдигнал в ранни зори, знам му навика да тръгва в шест сутринта.
— В седем — поправи я Настя.
— В седем е взел вас, а от дома си е тръгнал в шест. Ранобудник. Ох — сепна се тя и погледна часовника си, — вече е шест и десет, дълго ви измъчвах с моята екскурзия. Андрей заръча в шест да отидем на вечеря.
— Къде да отидем? — уплаши се Настя.
Мисълта за „правилната“ храна, кой знае защо, я ужаси, макар че спомените й за обяда бяха дори много приятни.
— В ресторанта. Ще ядете риба с варени зеленчуци.
И Тамара звънливо се разсмя.
— А вие? Няма ли и вие да ядете риба?
— Кой? Аз? Ха, за нищо на света! Андрей знае, че е безполезно да воюва с мен. При всяко положение аз ще живея, както съм свикнала. С вас обаче ще се опита да воюва и да ви вербува в своя лагер. Впрочем снощи ми каза по телефона, че сте успели да му откажете нещо. Така ли беше?
— Не си спомням — смути се Настя. — Той говореше нещо, но не съм обърнала внимание.
— Продължавайте в същия дух — посъветва я Тамара, докато я водеше към ресторанта. — Не му отстъпвайте, не му позволявайте да ви тъпче. Няма да пострадате, той няма да ви убие. Ще повилнее малко и ще се примири, казвам ви това от собствен опит. Всъщност не е трудно да се справи човек с него, просто преди мен никой не е опитвал.
Тамара се оказа права: на Настя и Бегорски поднесоха риба на пара с варени броколи, които Настя не понасяше. Гадеше й се само от вида на яркозелените съцветия. Тя оклюмано почовърка безвкусната, както й се стори, риба, изяде една трета от нея и на въпроса на Бегорски отговори, че не е гладна. Той укорително поклати глава, но нищо не каза, а Тамара, която седеше срещу Настя, се усмихна и й намигна, сиреч, не забравяй, че винаги ще те спася с чай и паста.
Мисълта за чай с пасти й се стори твърде привлекателна и след вечерята Настя вече се канеше да помоли Тамара да поседят заедно и да си поговорят покрай десерта, но изведнъж почувства, че е смъртно уморена. Не може да разговаря за нищо, не може да формулира въпроси, свързани с двете убити жени, трябва да асимилира и обмисли всичко, което й бе казал Бегорски през осемте часа, прекарани в колата, трябва мислено да укрепи в паметта си плана на имението с всичките му помещения, да състави поне приблизителна програма за събиране на информация. На другия ден сутринта й предстоеше среща с началника на Градския отдел на вътрешните работи, после с неговия заместник в отдела за тежки престъпления, после с началника на разследването, после с оперативните работници, които бяха водили делата за убийствата на жените, посещавали клуб „Златна възраст“. И всичко това изискваше ясна и отпочинала шава.
Беше гладна, късчето варена риба се оказа явно недостатъчно, но още повече Настя Каменская искаше да вземе душ и да си легне. И да помълчи. Добре би било и да разопакова багажа — както бе захвърлила сака в апартамента си, така и бе забравила за него. Освен това трябваше да се обади на Стасов, да докладва. И на Льошка трябваше да звънне, той също се вълнуваше за нея — как протича първата й командировка на новата работа.
„Вече съвсем остарях — тъжно си помисли тя. — Само седем и половина е, а аз вече съм полумъртва. Вярно, станах в пет, но кога е било в осем вечерта да ми се иска да си легна? По-рано можех да не спя по цели денонощия и да работя, а сега… Не биваше да ходя при Стасов, от мен няма да има никаква полза, остарях и ставам само да си седя вкъщи, без да преча на никого.“
ГЛАВА 3.
Иля Вторушин излезе от салон „Релакс“, отиде при колата си, запали двигателя и се обади по телефона на баба си. Знаеше със сигурност, че тя го чака, но въпреки това звънна. Така беше свикнал. Във всичко трябва да има ред: когато отиваш в нечий дом, обаждаш се, предупреждаваш домакините, дори това да е домът, в който си се родил и израснал, и дори домакинята да е твоята родна, пламенно обичана баба, единствената ти близка душа — тя наистина бе останала единствена на Иля след смъртта на родителите му.