Те започнаха да подреждат снимките на голямата маса и да ги групират тематично, после от всяка група избираха най-сполучливите и ги нареждаха в албум, формулираха надписите, като ги сверяваха с бележника, в който Иля си бе водил записки по чутото от екскурзоводите, та после нищо да не забрави и обърка, след което той с красив и четлив почерк, почти с печатни букви вписваше в албума до снимката датата, мястото и коментари. За всяко пътешествие те правеха отделен албум и не беше страшно, ако в него оставаха празни страници — за сметка на това винаги цареше идеален ред и при необходимост с лекота можеше да се намери всяка снимка. Но трябва да отбележим, че празни страници оставаха рядко: те правеха извънредно много снимки, стараеха се да запечатат на хартия всяка подробност, всяка дреболия, да предадат всяко впечатление. Като гледаше Рима Петровна, наведена над подредените по масата снимки, Вторушин с нежност си мислеше с какъв късмет се бе родил — да има такава забележителна баба, най-добрата жена на света, и че ако му се случеше да срещне такава жена, непременно би се оженил за нея.
— Илюшенка, трябва да тръгваш. — Рима Петровна погледна часовника и се запъти към кухнята. — Аз няма да пипам нищо тук, а когато дойдеш следващия път, ще довършим албума. Обличай се, а аз ще ти приготвя нещо за хапване, та утре да закусиш.
На Иля не му се тръгваше, той обичаше да идва в този дом, да нощува тук, сред мебелите и предметите, които го бяха заобикаляли в ранното му детство. И изобщо той обичаше баба си и се стараеше да прекарва край нея колкото може повече време. Представи си заснежения път от Костровск до Томилин, шейсет километра самота, тъмнина, нижещи се покрай канавката сиромашки дървени къщички и голи дървета, своето ергенско жилище, стерилно чисто, педантично подредено и унило празно, и неволно потрепери като от студ. Тук е толкова хубаво, топло, уютно, снимките на масата напомнят за неотдавнашното им пътуване и за щастието, което той винаги изпитваше, когато виждаше пламналите от възбуда и възторг очи на Рима Петровна, и мекият глас на баба му ромоли, внася в душата му спокойствие.
— Ще остана — каза той, запълвайки поредната страница на албума, — ще пътувам утре сутринта.
— Няма да се наспиш — меко каза Рима Петровна и се приближи до него. — Работата ти е тежка, трябва да се наспиваш добре.
— Край теб спя по-добре.
— Край мен спиш малко — засмя се тя. — Та ние с теб сме като маниаци, разговаряме, разговаряме, не можем да се спрем. Ако останеш, пак ще бъбрим до два, че и до три часа, нали знам. А ти трябва да почиваш.
Иля взе ръката й, вдигна меката, пухкава, покрита с пигментни петна китка до бузата си, допря устни до пръстите.
— Римуля, обожавам те. Толкова ми е хубаво тук, душата ми си отпочива. Ще остана, а утре сутринта ти ще ми сложиш вкусна топла закуска и аз ще тръгна за работа абсолютно щастлив.
С тези думи Вторушин малко си изкриви душата. Утре при никакви обстоятелства няма да отиде на работа в добро настроение. Вчера началникът на отдела ги предупреди с Дима Федулов, че от Москва пристигала някаква мадама, която смятала да ги учи как се разкриват престъпления. Пак добре, ако беше мъж, кадърен и опитен оперативен работник от министерството, който би им помогнал в случая с двата тайнствени трупа, но нали не е мъж, а женска, и то изобщо не от министерството, а от частна агенция. Можете ли да си го представите! Какво ще прави тази жена тук? Ще си пъха носа навсякъде? Ще дава „умни“ съвети, а? Ще се размотава с марковите си дрешки? Сигурно само часовникът й струва колкото три коли. Ще разговаря с тях през зъби, ще ги гледа отвисоко и ще дрънка такива глупости, че лошо да ти стане.
Вярно, два трупа в тихия Томилин са нещо сериозно, още повече че убиецът и досега не е открит. Но жена частен детектив — това е вече прекалено. Нима не можеха да минат без нея? Началникът каза, че е получил нареждане от заместник-началника на градското управление, а той на свой ред от главния, тоест от своя началник. Кой пък е упражнил натиск върху главния — не се знае, но натискът е бил силен, защото да се допускат частни цивилни лица до разследване и още повече до оперативна работа, хем не е прието, хем не е разрешено. Пък и какво могат да разследват тези цивилни лица, след като между томилинските оперативни работници и следователя и без това няма съгласие относно версиите — всеки си знае своето и придърпва чергата към себе си. Димка Федулов например е стопроцентово сигурен, че убиецът е маниак, ненормалник, за когото да убие възрастна дама е връх на удоволствието. А Иля не беше съгласен с него, той отстояваше съвсем друга версия и продължаваше да й е верен. Иля смяташе, че Корягина е била убита от хората, които се опитват да изтикат собствениците на имението от града, да съсипят клуба им и да откупят реставрираната сграда на безценица, а Аида Борисовна Павлова е била наказана заради някакво дело, което е водела като следовател в прокуратурата. А това, че двата случая си приличат като две капки вода, не е никаква загадка: нарочно са убили Корягина по този страховит начин, за да всеят паника сред членовете на клуба и жителите на града като цяло, да отблъснат хората от имението, докато човекът, който е планирал да убие Павлова, не е знаел, че няма никакъв маниак и убийството на Корягина е обикновена инсценировка, и е копирал начина на извършване на престъплението, за да замаскира собствените си лични мотиви и да даде възможност на оперативните работници да припишат и второто убийство на същия маниак. Това е то, проста работа. Иля Вторушин защитаваше тази своя идея постоянно, но Дима Федулов не го слушаше, знаеше си своето: маниак и толкоз. А на Иля не му харесваше мисълта за маниака. Никак не му харесваше. Изобщо даже. И тук имаше доста сложности. Работата беше там, че версията с маниака не беше никак удобна и на градското ръководство на милицията, ами че това беше просто кошмар: из града обикаля луд човек, убива пенсионерки, слага на гърдите им счупени огледала, изтръгва обици от ушите им, а милицията нищо не може да направи, показва пълната си безпомощност и не полага никакви усилия, за да тушира паническите настроения сред населението. Маниакът е нещо сериозно, а незаловеният маниак — повод за неприятни организационни изводи. Ето защо ръководството на криминалната милиция като цяло се съгласяваше с доводите на Иля Вторушин и именно затова не притискаше особено подчинените си по повод неразкритите престъпления — и по-конкретно това се отнасяше за първото убийство, чиято жертва бе станала Галина Илинична Корягина. Ситуацията беше очевидна и не представляваше тайна за никого. Ако наистина хората, които ламтяха за имението, бяха убили Корягина, никой не изпитваше желание да се занимава с тях, защото те имаха връзки с кмета и администрацията на град Томилин и не се знаеше до какво би довело милиционерското усърдие при издирването на виновния. Но без съмнение щеше да донесе доста неприятности. Докато можеше да приписват всичко на маниака, началството бе в относителна безопасност. Макар че от страна на областното ръководство, а не дай си боже и от страна на министерството, всеки момент можеше да започнат да валят недоумяващи въпроси от сорта: какво, драги господа, не е наред при вас, щом някак вяло търсите или изобщо не търсите този ваш маниак. Но докато по-висшето милиционерско ръководство не се е развълнувало, могат да се чувстват що-годе спокойни. Та такъв беше крехкият баланс между интересите на престъпната групировка, свързана с кмета, и интересите на самата служба.