Премести се в новата къща не само с двете си дъщери и с бременната си съпруга, но и с родителите си, а в старото двустайно апартаментче останаха по-малката му сестра с мъжа си и детето им. Заедно с майка си — енергичната и неуморна Зоя Михайловна, бивша медицинска сестра, Дима благоустрои не само къщата, но и парцела около нея, посади декоративни храсти, направи цветни лехи, алеи, павира ги с евтини, но много симпатични плочки, построи навес за колата. Мястото не беше кой знае колко голямо, само декар и шестстотин, но Федулов искаше и то да изглежда приказно издокарано, както къщата. И къщата, и мястото поддържаха в ред изключително Дмитрий и Зоя Михайловна, защото на жена му — Светлана, не й беше до това, тя изцяло бе отдадена на децата: десетгодишната Ксюша, седемгодишната Варенка и тригодишния Ванюшка, който се роди три седмици след като се преместиха от апартамента в къщата, а на баща си Дима изобщо не можеше да разчита: Вадим Александрович беше на седемдесет и три години, сериозно болен, слаб, страхуваше се да излиза сам, дори от къщата излизаше рядко, ако нямаше хора наоколо. Страдаше от типичната фобия на сърдечноболните — страх от внезапен пристъп, и изобщо Вадим Александрович си беше внушил, че има много повече болести от действителните, така че му е забранено всичко: и да ходи, и да носи, и да играе с внука си, и дори да помага на внучките за уроците им. Седеше по цели дни пред телевизора или четеше вестници, които Дима му носеше от службата си всеки ден, и дума не можеше да става да помага с нещо из къщи. Но Дима не му се сърдеше, двамата с майка му прекрасно се справяха, пък и грижите по собствената им къща само ги радваха.
Тази зима беше рядко студена и снежна, но той работеше с удоволствие, оставяше от двете страни на алеите спретнати преспи, изпод които стърчаха трогателните голи клонки на младите храсти, и се наслаждаваше на звука от захапващата снега лопата. Това му напомняше детството, когато зимите не бяха топли като напоследък, и той се събуждаше сутрин не от звъненето на будилника, а именно от такива долитащи отвън звуци, издавани от разгребващите снега улични метачи.
Приключи с алеите и се върна в къщата да нахрани кучетата. Дик и Джери сладко спяха в хола пред вратата към спалнята на родителите му — бяха си избрали това място сами и не смятаха да го заменят с постелката пред входната врата, която им бе поставил Федулов. Дмитрий ги взе миналата година като палета — някой ги беше прибрал от улицата и ги бе донесъл в приюта за бездомни животни, организиран в клуба „Златна възраст“. Бездомните помияри, гладни и мръсни, бяха толкова жалки наглед, че сърцето на Федулов трепна. Взе и двете. Това стана точно когато бяха убили Корягина и той бе отишъл в имението да разпита хората, познавали отблизо убитата. Именно тогава му показаха приюта, където той видя двете притиснали се едно до друго намереничета. Разбира се, вече ги бяха измили, нахранили и прочистили от глисти, но когато някаква ентусиастка, членка на клуба, му показа снимките на кученцата в деня на пристигането им тук, Дмитрий не издържа. Въпреки трудното си детство и безбройните лишения и несгоди, а може би именно заради тях, Дик и Джери мразеха студа и се страхуваха от недостига на сън, обичаха да спят повечко, а да тичат из дълбокия сняг, и то при минус петнайсет градуса — това пък никак не обичаха.
— Рота, стани — шепнешком, за да не събуди никого, изкомандва Федулов и зарови дясната си ръка в козината на врата на Дик, а с лявата леко шляпна Джери по гърба. — Команда „хам-хум“!
Кучетата се прозяха и лениво се надигнаха. Почти веднага се отвори и вратата към спалнята на родителите на Дима и в хола излезе Зоя Михайловна, напълно облечена и сресана. Очевидно за водач на глутницата кучетата, кой знае защо, бяха избрали именно нея, а не спасилия ги от приюта Федулов, защото муцуните им веднага се оживиха, опашките се завъртяха, очите блеснаха. Зоя Михайловна тръгна към кухнята, Дик и Джери радостно я последваха в тръс, а на опашката на процесията остана Федулов.