Аида Борисовна имала виеше юридическо образование и работела в Томилин като следовател в прокуратурата, пенсионирала се със звание старши съветник от юстицията. В града нямала роднини, била вдовица, по-малкият й брат отдавна заминал за Канада, където въртял някакво производство на лакове и бои. Преди няколко години поканил при себе си и сина на Аида Борисовна, също химик, който работел в Томилинския химкомбинат. Синът заминал при вуйчо си като постоянен емигрант, заедно с жена си и двете си деца. Отношенията на Аида Борисовна със сина й и неговото семейство били прекрасни, те активно поддържали връзка по телефона, а впоследствие, когато Павлова добила компютърна грамотност и си купила компютър, започнали и да си пишат. Синът, който станал доста заможен, постоянно пращал на майка си пари, и то доста, така че Аида Борисовна нищо не си отказвала, можела да си позволи всякакви покупки и да се чувства абсолютно свободна. Веднъж ходила в Канада, живяла там един месец, след което казала на сина си, че ще бъде щастлива по всяко време да приеме и него, и снаха си, и внуците, но вече няма да ходи при него, не й харесало в чужбина, там било скучно, неуютно и изобщо някак безинтересно. От всичко това можеше да се направи извод, че дори Павлова да е била убита по лични причини, тези причини определено са извън семейния кръг. Наследството на Аида Борисовна било просто една гарсониера в района с новите жилищни сгради и цената й била такава, че в сравнение с доходите на сина й изглеждала просто смешна. А тя нямала други наследници.
Свидетелите характеризирали Аида Борисовна като човек корав и принципен, но при това много толерантен към чуждото мнение, към чуждата позиция и като цяло към чуждия живот. Кредото й можело да се формулира приблизително така: „Аз не мога да правя определени неща и няма да ги правя, но лично вас това с нищо не ви задължава, вие сте свободни да постъпвате, както смятате за добре“. Тоест тя на никого не натрапвала своето мнение и никога за нищо не настоявала, но при това не криела собствената си гледна точка и не се съгласявала на никакви отстъпки и компромиси.
Павлова била жизнерадостна, жизнелюбива, с удоволствие и страст се отдавала на всичко, с което се занимавала, във всичко влагала душа. Кореспондирала си по интернет с цветари, с любители и познавачи на кулинарията, търсела нови рецепти, готвела, гощавала съседите от входа, споделяла придобити знания с главния готвач в ресторанта при клуба „Златна възраст“, през пролетта и лятото активно участвала в засаждането на растения в имението и през цялата година правела нещо в зимната градина и в оранжерията.
Отделна страница от ежедневието й били отношенията й с децата. Едно от първите начинания на Андрей Бегорски било разработването на сайт „Моите близки“, на който трябвало да се поместват профили на пенсионери и деца от детския дом. Замисълът се оказал сполучлив, между някои деца и членове на клуба се завързали стабилни отношения, пенсионерите се запознали с възпитаниците на детския дом отначало чрез кореспонденция, после лично, започнали да се срещат, да се разхождат заедно, да похапват сладолед в сладкарници и да се забавляват на атракционите в парка. И Аида Борисовна поместила свой профил, но неочаквано получила писмо от детския дом не с предложение за кореспонденция, а с молба да отиде и да разкаже нещо интересно за престъпленията. Тя отишла, разказала няколко истории от своята практика и направила на децата толкова силно впечатление, че желаещите да станат нейни приемни внуци се оказали петнайсетина. И Павлова поела над тях шефство, водела ги групово на разходки и екскурзии из града, разказвала им за историята и архитектурата му, учела ги да пресичат правилно улицата и да се държат както трябва на обществени места, четяла им на глас и всички после подробно обсъждали прочетеното, черпела ги със сладкиши и им купувала подаръци. Освен това постоянно я канели да говори пред ученици на тема лична безопасност, как да не стават жертви на хулигани, крадци и сексуални психопати. Аида Борисовна гледала на тази част от своята дейност много сериозно и преди лекциите непременно се консултирала с педагозите и училищните психолози как най-добре да поднесе един или друг материал, за да не уплаши или смути децата.
Освен това Аида Борисовна Павлова съчинявала философски приказки, които с удоволствие разказвала на децата от дома, а после започнала да изработва кукли, изобразяващи персонажите от тези приказки, и да дава импровизирани представления, които децата обожавали и в които също участвали. Намерил се спонсор, който предложил като благотворителна акция да издаде в мъничък тираж приказките на Аида Борисовна и да подари целия тираж на детския дом и на училищните библиотеки в града. Идеята била приета с ентусиазъм, Павлова подготвила текстовете, написала още няколко нови приказки, а Тамара Николаевна Виноградова направила илюстрациите. Тиражът излязъл, книгите били подарени, Аида Борисовна греела от щастие.