Настя едва не подскочи. Пак я изпитват. Вчера Бегорски я засипваше с архитектурни термини и я караше да се рови в паметта си, а днес я проверяват колко добре познава историята. Наложи се отново да напрегне паметта си.
— Струва ми се, Екатерина Втора го направила наставник на по-големите си внуци — неуверено изрече тя. — Правилно ли си спомням?
— Абсолютно правилно — радостно закима Муравьова. — Неговите обширни познания в областта на словесността, историята и философията просто потресли императрицата. Та така, след смъртта му неговата вдовица отворила дома им на „Фонтанка“ в Петербург за много писатели, поети и художници, които дълго живеели там. Около вдовицата и синовете на Михаил Никитич се събирали най-големите умове на Петербург, с тях дружали Пушкин, Вяземски, Тургенев. Специално внимание обърнете, миличка, на името Вяземски. Сигурно сте чували, че тук наричат това имение „имението на Вяземски“?
Настя мълчаливо кимна, това беше написано в статията, която й бе дал да прочете Бегорски. Тя търпеливо чакаше Елена Станиславовна да приключи с хвалбите си, свързани с нейните именити предци. И изобщо беше сигурна, че дребната пухкава госпожа има твърде призрачно отношение към „същите онези Муравьови“.
— Тогава сигурно разбирате, че съдбата далеч неслучайно ме доведе в това имение, след като то по един или друг начин е свързано с рода Вяземски. Това е връзка на поколенията, ако разбирате какво имам предвид.
— Разбирам — отново послушно кимна Настя.
Тя си спомни, че Тамара бе нарекла Муравьова закоравяла поклонничка на западното. Елена Станиславовна успяла по някакъв начин да прекара един месец в Италия и оттогава се смятала за аристократка. Именно затова смятала, че Валерий Василевич Полосухин трябва да избере тъкмо нея, защото и той бил живял в чужбина и умеел да цени европейския стил на живот и европейската култура. Тамара дори бе цитирала една своя клиентка, която била чула с ушите си как Муравьова казала:
— Валерий Василевич подхожда на мен, а не на тези две провинциалистки, които през живота си не са опитвали нищо по-сладко от морков.
Като „двете провинциалистки“ тя, естествено, квалифицирала Корягина и Павлова. Докато себе си, родената в областния център и прекарала петдесет години от живота си в Томилин, Елена Станиславовна очевидно не смятала за провинциалистка. Нали месецът, прекаран в Италия, тотално заличавал всички останали географски нюанси в живота й. Кой знае защо, пътуването на Павлова до Канада не влизало в сметката, сигурно защото Канада все пак не е милата стара Европа.
Най-сетне стигнаха до въпросите, които интересуваха Настя. Тя още веднъж обозначи темата на своето изследване и внимателно взе да задава въпроси за живота на Елена Станиславовна след пенсионирането й, а като приложи минимум ловкост и любезност, доста бързо насочи Муравьова към разкази за другите членове на клуба, включително за онези, които престанали да посещават „Златна възраст“ след публикацията в „Томилински куриер“.
— Лично аз не вярвам в никакви привидения — категорично заяви Елена Станиславовна. — Някакви маниаци, някакви легенди… Това са пълни глупости, миличка. Разбирам да ставаше дума за Стара Англия или за замъците по Лоара, но какви легенди и маниаци може да има у нас? Откъде да се вземат? Нашият живот е толкова банален, толкова безцветен. Не, не и не! И Галя, и Аида сами са си виновни, че ги убиха, вероятно много са ядосали някого. Та какво има за чудене? Те бяха толкова… конфликтни, ако разбирате какво имам предвид. Помнете ми думата, те определено много са обидили някого. А хората, които се тревожат и вярват в глупави легенди… те са просто елементарни същества, които нямат с какво да ангажират мозъците си. Но нали ние с вас сме интелигентни жени, миличка, нали ние разбираме за какво става дума. Вие ходили ли сте в чужбина? Къде? В Италия? И в Германия? Е, тогава определено ме разбирате.
След това разговорът по най-естествен начин свърна непосредствено към Галина Илинична и Аида Борисовна, защото нали Елена Станиславовна трябваше да обясни по какъв точно начин са били „конфликтни“ убитите и с какво може да са обидили някого.
Към Галина Илинична Корягина Муравьова изпитваше нескрито презрение, което дори не се опитваше да замаскира по някакъв начин.