— Къде съм аз, къде — тя — заключи той с въздишка. — Всичко разбирах. Но на сърцето си човек не може да заповядва, нали? Много ми беше мъчно за нея. Много. Но какво да се прави, мъката трябва да се надживее и животът да продължи.
Колкото до Галина Илинична Корягина, за нея Настя не чу нищо ново, разказът на Полосухин практически изцяло повтори думите на Елена Станиславовна Муравьова, само дето беше по-сдържан и без ярки епитети. Полосухин потвърди, че Корягина не обичала Аида Борисовна.
— Може би е ревнувала? — попита Настя.
Полосухин ужасно се смути, изчерви се и взе да мънка, че би било… нескромно… неприлично от негова страна да говори така, но май наистина било така. Настя реши да попита без заобикалки — в края на краищата защо да се притеснява? Дошла е със задача, това е нейната работа и тази работа трябва да се върши.
— Валерий Василевич, а не ви ли се стори, че Елена Станиславовна също ви ревнува от покойните дами?
Полосухин се чудеше къде да дене очите си.
— То излиза, че съм някакъв… Да не си помислите… Защото аз нищо… Но и тя май… Това е прекалено самоуверено от моя страна…
— Я престанете, Валерий Василевич — усмихна се Настя и махна с ръка, — вие сте привлекателен мъж в разцвета на силите си, необвързан, странно ли е тогава, че са ви харесали едновременно няколко жени? Това е нормално и не е нужно да се притеснявате. Аз вече подробно разговарях с Елена Станиславовна и знам нейното мнение за покойниците. А дали вие можете да ми кажете как те, от своя страна, се отнасяха към Елена Станиславовна?
— А вас защо ви интересува? — изведнъж се напрегна Полосухин. — Нали сте социолог, интересува ви адаптирането…
— Ами това е свързано с адаптирането — много сериозно отговори Настя. — Трудовата дейност е приключила и всички интереси на човека се прехвърлят в междуличностната сфера. Сега най-важно става кой какво е направил, кой какво е казал, кой как те е погледнал. И за мен е важно да изясня как се променя отношението на човека към другите хора.
Тя лъжеше нагло, надявайки се нейната увереност и настойчивост да не позволят на Полосухин да се усъмни в нещо.
Разбра се, че Галина Илинична наричала Муравьова поклонничка на западното и казвала, че за нея плачат сталинските лагери, че тя не обича Родината, а обича западната култура, която е пълна с разврат и разгул, и я наричала стара блудница. А Елена Станиславовна, на свой ред, наричала Корягина зад гърба й селско производно на съветската система, което е направило кариера по партийна линия, свикнало е да заблуждава и командва всички, да всява страх и да преследва своите цели, а околните й угаждат, за да си нямат неприятности. Че била тъпа и необразована и се обличала като кикимора. Когато си позволявала такива изказвания в присъствието на Аида Борисовна, Павлова миролюбиво отговаряла: „Оставете Галя на мира. Тя е нещастен човек. Единственото, което й носи радост, е властта и възможността хората да й се подчиняват. Тя не умее да изпитва удоволствие от нищо друго. Можем само да я съжаляваме“.
Муравьова не казвала добра дума и за Аида Борисовна…
— Знаете ли например, че Аидочка е ходила в Канада? — попита Валерий Василевич.
Настя, разбира се, знаеше, но се престори, че чува това за пръв път. Така де, откъде ще го знае, след като е социолог?
— Та значи — продължи Полосухин, — тя никога не разказваше за Канада по собствена инициатива, не се хвалеше с това, за разлика от Леночка, която при всеки удобен случай припомняше, че е живяла в Италия. Леночка, да речем, започваше да описва прелестите на западния начин на живот и винаги се обръщаше към Аидочка, че нали, съгласи се, Аидочка, че там е по-хубаво. Нали си го виждала с очите си, потвърди, че съм права.
— А Аида Борисовна какво отговаряше?
— Тя казваше: „Ах, Леночка, човешките страсти и пороци са еднакви навсякъде“.
— А Елена Станиславовна как реагираше?
— Тя се обиждаше, свиваше устни и казваше: „Естествено, Аидочка, ти знаеш по-добре, цял живот си имала работа само с пороци и хорски гадости, откъде ще знаеш какво е истинската култура“. Ей така се джафкаха непрекъснато.
Разговорите с Муравьова и Полосухин оставиха у Настя странното усещане за змийско гнездо. Гледай ти, пенсионерите са си забъркали цяла каша от взаимна неприязън! И при това са се наричали помежду си Леночка, Галочка и Аидочка. Къде ти младите ще се мерят с тях!
Колкото до самия Валерий Василевич, след като помисли малко, Настя стигна до извода, че той е обикновен паразит. Оженил се е за жена, която тъкмо е заминавала за Германия, ясно е, че не се е оженил просто така, а само за да живее от доста прилична социална помощ и да не работи. Трудно е да повярва човек, че я е обичал истински, щом е знаел, че е тежко болна, и при това й е позволявал бавно и неотклонно да съкращава живота си, тоест не просто равнодушно е наблюдавал как тя нарушава диетата си, но и я е поощрявал, и се е радвал. Лежал си е на дивана, бродирал си е и е гледал телевизия. Какво, не се ли е сещал, че тя може да умре от такъв живот? Не е ли мислил как ще живее, когато тя умре? С една дума, този „прекрасен, спокоен, любезен и достоен във всяко отношение“ Валерий Василевич Полосухин е чисто и просто инертен, неинициативен, мързелив и неособено умен човек. Виж ти, а Елена Станиславовна толкова го харесва! Нима тя не разбира всичко това?