Настя се върна в жилището си, съблече се, включи компютъра, за да си запише новите сведения, и откри на конзолата тънка книга голям формат с ярка обложка. Взе я, повъртя я в ръцете си. Беше сборник приказки от Аида Павлова. До нея лежеше бележка от Тамара: „Настенка, извинете, че влязох без разрешение. Помислих си, че това може да ви заинтересува. Т. В“.
Наистина интересно. Настя искаше да научи колкото може повече за двете загинали жени, за да има възможно най-добра представа за техните характери. В края на краищата дори един маниак може да се ориентира не по външността, а по личностните особености на жертвите си, а пък ако двете убийства са били извършени по лични мотиви, разбирането на характерите на потърпевшите ще е просто задължително.
Тя погледна с неприязън пейзажа, грейнал на екрана на включения компютър, и реши, че има време да запише наученото. А сега ще се излегне на диванчето, ще се завие с пухкавото одеяло, което откри на един рафт, ще пъхне под гърба си възглавница и ще почете приказките на Павлова. Е, може би не всичките, но поне една. Настя отвори книгата напосоки. Ето тази. Приказката за порцелановия гъсок.
ПРИКАЗКА ЗА ПОРЦЕЛАНОВИЯ ГЪСОК
Някога, много отдавна, в гъстата баварска гора живеела Чаплата. Тази Чапла била много красива, сива, нашарена с бяло, изящна, със стройна гъвкава дълга шия и жълт клюн. Тя нощувала на голямо дърво с разкошна корона, а за храна отлитала при реката, където ловяла риба. Наблизо, на брега, имало една къща и на перваза на един от прозорците й се виждал Порцеланов гъсок. Чаплата много го обичала.
Тя често кацала на перваза отвън, а когато настъпвало лятото и прозорците се отваряли широко, влизала в къщата и стояла до своя любим.
— Здравей, мили — казвала тя на Гъсока.
Но той мълчал и дори не извръщал глава към нея.
— Толкова се радвам, че те виждам, тъгувах за теб — казвала Чаплата.
Но Гъсокът мълчал, не продумвал.
Чаплата го докосвала с крило, галела с перцата си неговата снежнобяла глава, допирала клюна си до студения червен клюн на Гъсока, ала той нито веднъж не отвърнал на нейната ласка. Гъсокът не бил жив.
Времето си вървяло и на Чаплата й омръзнало да обича Гъсока, а любовта й да не е споделена. Полетяла при Вълшебницата и я помолила за помощ.
— Моля ти се, направи така, че Порцелановият гъсок да оживее — умолявала я тя. — Искам той да ме вижда, да чува думите ми, да разговаря с мен. Много го обичам и съм сигурна, че и той ще ме обикне — и двамата ще бъдем много, много щастливи. Ще отлетим на моето дърво и ще живеем заедно дълги години.
Вълшебницата се намръщила.
— Хубаво ли си помисли, Чапличке? — строго попитала тя. — Сигурна ли си, че искаш точно това? Сигурна ли си, че ще бъде по-добре Порцелановият гъсок да оживее?
— Сигурна съм, сигурна съм — пламенно говорела Чаплата. — Та какво лошо може да има, ако се срещнат две влюбени сърца? Порцелановият гъсок вече от много години стои на перваза и не вижда нищо освен стаята и своите стопани. А с мен ще види и реката, и тревата, и дърветата, и слънчицето, и снега, ще научи що е вятър и дъжд, ще се сприятели с други птици и животни. Ще види света! Този прекрасен, многообразен, чудесен свят! Ще живее, вместо да живурка!
— А сигурна ли си, че самият Порцеланов гъсок иска това? Може би на него му харесва да е порцеланов и той няма никакво намерение да оживява? За това помисли ли?
— Че защо да мисля за това! Как може някой да иска да бъде мъртъв, когато има възможност да стане жив? Може ли да има две мнения по този въпрос?
— Но не е ли по-добре все пак първо да го попиташ?
— Та как ще го попитам, след като той не ме чува и не може да говори? — учудила се Чаплата. — А аз съм убедена, че няма нищо по-хубаво от живота. Животът е най-важното на този свят. И определено животът е по-добър от смъртта, а да живееш е по-хубаво, отколкото да бъдеш неподвижна статуетка на прозореца на двама старци.