— Че какво друго да смятам? В тези случаи всичко съвпада. И няма значение дали потомък на Румянцеви прави всичко това, както си мисля аз, или хората, които притискат Андрей, както мисли той. Важен е резултатът: хората напускат клуба, служители — също. Трябва да спрем това на всяка цена. Именно затова вие сте тук.
— Разбирам — повтори Настя. — Може ли да ви попитам още нещо? Може би искате да си лягате?
— Разбира се, питайте всичко, което ви интересува — с готовност отговори Тамара. — Между другото, защо не отидохте да вечеряте? Аз попитах в заведението, казаха ми, че не сте ходили. Или вечеряхте в града?
— Заплеснах се в работата — смутено призна Настя, която точно в този момент усети остър пристъп на глад.
Тя наистина беше забравила да яде, защото първо разговаря с Муравьова и Полосухин, после чете приказка, сетне вкарва в компютъра информацията и съставя отчет, а накрая се завтече при Тамара, докато не стана неприлично късно. Вярно, Тамара я почерпи с домашни бисквити и пастички, но днес, кой знае защо, не й се ядеше сладко. Колкото и да е странно, ядяха й се варени картофи с кисело зеле и черен хляб. Такъв един странен гастрономичен каприз…
— Имам пирожки с извара и с кайма, искате ли? — предложи Тамара.
На Настя не й се ядяха пирожки. Но нали не можеше да си легне гладна… Беше й неудобно да попита за картофи, щеше да се получи някак съвсем нахално. Трябваше да се съгласи.
Но изобщо не съжали — пирожките се оказаха невероятно вкусни.
— Тамара, исках да ви попитам за Елена Станиславовна Муравьова — каза Настя, след като остави настрана салфетката. — Да знаете случайно дали тя има пари?
— В какъв смисъл? — не разбра Тамара. — В смисъл дали е заможна? В смисъл на наследство? Или за ежедневни нужди?
— Имам предвид дали има пари, за да плати на наемен убиец.
Тамара се намръщи, дълбоки бръчки прорязаха челото й.
— За колко пари говорим? Не съм в течение на тези тарифи.
— Ами… в условията на Томилин и предвид конкретните жертви, мисля, около пет хиляди долара. Плюс-минус. Но не и хиляда или двайсет хиляди.
— Пет хиляди долара — промърмори замислено Тамара. — Само… Гледай ти, колко евтино може да се купи…
— Е, това е евтино за вас — възрази Настя. — Вие сте заможна жена. А за мен например е непосилно, аз нямам такива пари. А Муравьова?
— Не знам — поклати глава Тамара. — Ако съдя по това как се облича и какво си поръчва в нашето заведение, доходите й са съществено по-високи от пенсията. Но тя има деца, които се грижат за нея. От друга страна, Муравьова се държи така, сякаш цял живот е била богата. Кой знае, може от миналия й живот да са останали значителни спестявания. Или има скъпоценности, които може да продаде.
— А вие виждали ли сте я да носи скъпи украшения?
— Виждала съм я. Не всеки ден, но ги е слагала. Защо, да не смятате, че тя е убила Галина и Аида?
В гласа на Тамара нямаше уплаха, нито негодувание, само напълно детско любопитство.
— Длъжна съм да проверя всички възможности, това е работата ми — уклончиво отговори Настя. — Припомнете си, моля, кой от членовете на клуба и служителите най-активно разпространява слуха, че е възможно из имението да се разхожда маниак и е опасно да се намираш тук.
Тамара отново сбърчи чело и започна да изброява имена, които Настя веднага си записваше в бележника.
Разговаряха почти до полунощ. На сбогуване Тамара предупреди:
— Утре сутринта ще мине да ви вземе нашият системен администратор — Костя Еремеев, и ще ви покаже територията на имението. Работният ден започва в десет, тоест в десет той трябва да бъде в компютърната зала, затова ще дойде при вас към осем и половина, за да успее да ви покаже всичко и да отговори на всички ваши въпроси. Да не се успите!
— Ще се постарая — мрачно кимна Настя.
В осем и половина трябва да бъде готова за продължителна екскурзия, значи, трябва не само да стане и да се измие, но и да закуси. Тоест в колко трябва да стане? В седем най-късно. А вече е дванайсет без пет. Не, не е работа това, жена на нейната възраст трябва да спи най-малко осем часа, защото инак ще изглежда и ще се чувства като ранена костенурка. „Ако работата не позволява да ставам по-късничко, ще се стегна и планирам деня така, че да си лягам по-рано — нареждаше си Настя Каменская, докато слизаше по стълбището към жилището си на първия етаж. — Днес е последният път, когато ме заплашва недоспиване. Повече това няма да се повтори. Защо са решили, че може да ме вдигат в седем сутринта и в осем и половина да ме извеждат на работа? Защото така е решил Бегорски, този ранобудник, който е свикнал да става в пет часа и в шест вече да излиза от къщи и който смята, че всички трябва да живеят според неговите правила? Ами аз защо не възразих, защо не казах, че това е твърде рано за мен? Не посмях, нали? Почувствах се неудобно. По дяволите! Смених едни началници с други. Не по врат, ами по шия… Поне съм благодарна на Тамара, дето се сети, че не съм си купила нищо за закуска, и ми даде пакет бисквити. Ще има с какво да си изпия кафето утре сутринта.“