Тя влезе в апартамента си, изсипа бисквитите в красивата фруктиера, която бе изровила от едно шкафче в миникухнята, полюбува се на бъдещата си закуска, взе душ и рухна в леглото. Колко странно: практически нищо не бе правила цял ден, само беше разговаряла с хора, седейки във фотьойли, дори се бе придвижвала из града с кола, а се бе уморила така, сякаш се бе трепала цял пълноценен ден на „Петровка“. Защо ли?
ГЛАВА 5.
Системният администратор Константин Еремеев, висок слаб мъж на около трийсет и пет-трийсет и осем години, направи странно и почти отблъскващо впечатление на Настя. Дългокрак, дългорък, ъгловат, със слабо неизразително лице, хлътнали страни и дълъг кокалест нос, той носеше косата си стегната на опашка на тила и целият беше някак остър. Черната вълнена шапчица, изопната около главата му, беше нахлупена ниско над челото и почти скриваше очите, вдигнатата яка на черното яке не даваше възможност добре да се огледа лицето и разкриваше пред погледа предимно носа и скулите. Той зиморничаво криеше китките на ръцете си в ръкавите, беше силно прегърбен и изобщо изглеждаше нервен и притеснен. „Да не би да е наркоман?“ — с неприязън си помисли Настя, докато крачеше след него от малката сграда през курдоньора по разчистената от снега алея.
— Тук е нашата оранжерия — възглухо каза Костя. — Гостите ни имат възможност през цялата година да експериментират с растения или просто да се грижат за тях.
Настя любопитно огледа постройката и оцени изобилието от големи високи прозорци.
— А онова там какво е? — попита тя и посочи масивна тухлена сграда.
— Това е гаражът, там държим голям автобус, два микробуса и три леки коли.
— А за какво са ви толкова превозни средства? — учуди се Настя.
— Големият — за колективни пътувания, например за екскурзии или пикници. А микробусите клубът изпраща за хора, които поради здравни проблеми не могат да стигнат до имението самостоятелно.
Настя си спомни, че Бегорски й беше говорил за това, но поради изобилието от информация, която бе получила напоследък, всичко бе забравила. От гаража тръгваше широка алея, по нея колите стигали до страничните порти. Изобщо територията на имението беше оградена и имаше два входа: главен, през който хората влизаха от улицата, и страничен — за автотранспорта.
До гаража Настя видя още една постройка, не толкова внушителна и за разлика от гаража — с прозорци.
— А тук е разположен приютът за бездомни животни — обясни Костя.
Настя не беше забравила за приюта. Бегорски й бе разказал, че в клуба се занимават с бездомните животни сериозно, лекуват нещастните изгубени създания, охранват ги и се стараят да ги настанят правилно, тоест, да намерят за всяко подходящ стопанин, за което е създаден специален сайт „Котка и куче. Томилин“, на който се помества и постоянно обновява информация за намерените животинки, за тяхното здраве и лечение, както и снимки и подробни сведения за всички, които оказват помощ с пари или храна, с лекарства или просто с доброволен труд. Посетителите на сайта „Котка и куче“ са безброй, и то не само от Томилин, но и от Костровск, и от областния център, и от близките села, така че доста често котка или куче успешно биват настанявани при добър стопанин.
— Може ли да влезем? — попита Настя.
Не че толкова й бяха интересни бездомните животни, но искаше да се постопли. С нейното модерно късо якенце и новите обувчици й беше ужасно студено. Вчера не успя да усети студа — или пътуваше с кола, или се придвижваше на кратки разстояния между страничната и основната сграда, но днес вече двайсет минути я развеждаха из парка, така че студът я пронизваше цялата. Тесните дънки, под които имаше само тънък чорапогащник, бяха клоширани долу, както изискваха съвременните модни тенденции, и широките крачоли бързо подгизнаха от снега. Хем Бегорски й бе продиктувал по телефона: вземете си дебело яке с качулка. Тя, глупачката, се фръцкаше и обиждаше, искрено не разбираше за какво са тези усложнения — нали си има дрехи, с които прекрасно си ходи из Москва. Оказа се, че едно е с бърза крачка да стигнеш до автобуса и с него — до метрото, в което никакво лошо време не може да те уплаши, и съвсем друго — бавно да се разхождаш из територия, стигаща до река, от която лъха студ и влага, а същевременно от небето вали гъст пухкав сняг, ужасно красив, ако го гледаш през стъклото на прозореца, и ужасно неприятен, когато ти влезе във врата под яката на якето. Виж, с качулка щеше да е прекрасно! И краката й в подарените от Льошка модни обувки премръзват, вече почти не си усещаше пръстите. Хем Бегорски й каза: тесни панталони! Сега е ясно защо: тесните панталони не пречат да обуеш високи топли ботуши, а къде Настя ще дене толкова плат от своите клоширани? Дори да си купи ботуши, кракът й с тези дънки няма да влезе в тях. Ще трябва да купува и нови дънки. А за пуловерите с различни големини и различни деколтета тя бързо разбра всичко още щом усети първите признаци на мръзненето и се опита мислено да прецени как трябва да се облече следващия път. Оказа се, че при всяко положение няма да успее да се облече топло — и трите пуловера, които бе взела, бяха по тялото й и с поло яка, тоест не би могла да ги облече един върху друг. Виж, ако беше послушала Бегорски и не беше скъсала списъка… Е, както и да е, няма смисъл да се ядосва… след дъжд качулка.