— Разбирате ли, Костя — меко подзе тя, — грижата за животинките е един от начините за психологическо адаптиране към прекратяването на трудовата дейност и това е именно темата, с която се занимавам аз. Затова ми е интересно какво може да е ръководило един доста млад мъж, за да вземе наведнъж две кученца. Та това е грижа поне за петнайсет години напред. От едра порода ли бяха кутретата?
— Помияри — избуча Костя. — Ако се съди по майката — много едри.
— Ето, виждате ли. Може тоя милиционер да е бил заплашен от уволнение? Знаел е, че в близко време ще загуби работата си, и се е подготвял да я замени с грижа за две кучета. Или е усетил опасност за себе си и своето семейство и така се е сдобил с пазачи? Изобщо, това е много интересно и аз с удоволствие бих разговаряла с него в рамките на моето изследване.
— Не си спомням как се казваше.
Костя се извърна и тръгна покрай клетките.
Настя го следваше и се взираше в животните. Вниманието й бе привлечено от едро рунтаво куче, което лежеше тъжно в дъното на клетката, свряло муцуна в лапите си.
— Как се казва? — незнайно защо попита тя.
— Още не са й дали име — долетя глухо, като изпод земята, гласът на Еремеев. — Доведоха я само преди няколко дни, свалили я от мотрисата. Новичка е.
— Момиче, значи?
— Женска е — потвърди Костя. — Вече е стара, ветеринарят каза, че е на тринайсет-четиринайсет години. Ще бъде трудно да й се намери нов дом, освен за доизживяване.
— За… какво? За доизживяване ли?
— Ами да. Ясно е, че тя няма да живее дълго, така че хора, които вземат куче, за да имат верен приятел, няма да я вземат. За какво ти е приятел, когото всеки момент ще трябва да погребеш? Само излишни мъки. Но има хора, които съзнателно вземат животни за доизживяване, разбират, че скоро ще дойде краят им, но искат и това същество да прекара последните си дни сито и на топло. Малко са такива хора. Но се срещат.
— Ясно — проточи Настя. — А това куче има ли шанс?
— Почти никакъв. За доизживяване вземат животни предимно стари хора, а тя е твърде едра за стар човек. Сигурно тук ще си доизживее дните.
— Каква порода е?
— Никаква. Щерка на помияр и руски териер, така каза ветеринарят.
— Сигурно е умна.
— Помиярите винаги са умни — позасмя се Костя. — Като си почине ден-два, като се наяде до насита, като се стопли, ще я фотографираме, ще сложим снимката на сайта, ще съчиним жалостив текст, може пък да й провърви, да се намери някоя добра душа. Макар че едва ли.
Настя още веднъж се спря, този път пред клетка, където се боричкаха три петнисти черно-бели котета.
— Какви са сладички!
— Е, с тези няма да има проблеми — махна с ръка Костя, — мигом ще ги разграбят: хубави са, здрави, дори нямат нужда от някакво лечение, само да ги почистят от бълхите и да ги обезглистят.
— Какво да им направят?
— Да ги излекуват от глистите.
Върнаха се при вратата и вече щяха да излизат, когато Настя внезапно се спря и погледна клетката със старото куче.
— Почакайте за момент — помоли тя и отиде при клетката.
Безименното куче все така лежеше с муцуна върху лапите, но когато Настя приближи, вдигна глава и я погледна право в очите с печалните си тъмноорехови очи. „Защо си тук? — сякаш питаше този поглед. — За да ми дадеш надежда, която няма да се оправдае?“ На Настя изведнъж й стана неудобно и тя бързо се отдалечи.
От менажерията една пътечка водеше към алеята, която започваше от парковата фасада на основната сграда и продължаваше до самата река.
— През лятото тук е красиво — пооживи се гласът на Костя, — липите са много гъсти. Оттук добре се вижда зимната градина. И стълбището. Понякога се опитвам да си представя как дами с кринолини са слизали по стълбището и по алеята са отивали към ротондата, а после си спомням, че тук всичко е реставрирано и изобщо променено при съветската власт.
— Е, стълбището сигурно е същото — неуверено предположи Настя. — Значи, тук има и ротонда?
— Да, сега отиваме тъкмо към нея.
Те крачеха бавно от сградата към реката и буквално с всяка крачка въздухът ставаше все по-мразовит и влажен.
— Ето, отляво е ротондата, а отдясно — параклисът. При съветската власт той е бил напълно разрушен, а сега е възстановен.
— Защо? Андрей Сергеевич вярващ ли е?
— Не знам това — сухо отговори Костя, — но много наши гости се отбиват тук. Някои — да се помолят, други — просто да постоят сред благодатната тишина.