Или поне така беше казал Марк миналата вечер; за мое учудване ми стана неприятно, че повтарям чужда мисъл. Той беше безспорно прав, помислих аз, когато излизах от черква; но предпочитах да не е.
Прав или не — все едно, нямаше никаква полза да мисля „конструктивно“ за тази жена. Най-добре беше тя да си остане едно лице и толкова, нещо като снимка на кинозвезда, която човек си носи в портфейла. Трябваше да бъда реалист, достатъчно реалист, за да призная, че не можеше да става дума за връзка между мен и тази жена. Но да призная това още не значеше, че това ми харесва; докато я гледах как се скрива зад ъгъла по Маркет стрийт, внезапно се почувствувах уморен и възрастен, освен това ми се допи.
2
Браун се намръщи на писмото, сякаш с намръщването си искаше да го стресне.
— Виж го ти, подлеца! — каза той.
Аз се усмихнах, за да покажа, че има право, но не си дадох труд да му отговоря; твърде добре познавах какво е настроението на тъста ми в понеделник.
— Опитва дали ще мине, това е. Знае много добре, че ни държи на тясно — Той смачка писмото на топка и го захвърли в другия край на стаята. — Просто да му извиеш врата!
Едва сдържах прозявката си. Струваше ми се, че напоследък тези сцени зачестиха; преди да вземе и най-простото решение, тъстът ми сякаш смяташе за нужно да се разяри.
Станах и отидох до прозореца. Погледнах на изток към Уорли. В ясни дни се виждаше кубето на черквата в Хаукомб. Хаукомб беше малко, забутано селце в предградията на Уорли и съвсем не ме интересуваше; ала го предпочитах пред купчината подредени тухли, които съставляваха „Браун и сие“. Но този следобед не можех да видя кубето; хълмовете бяха закрити от завесата на дъжда.
Чух зад себе си пръстите му да барабанят по бюрото; вече знаех цялото представление наизуст. Гледах през прозореца задния двор, отпадъците, бракуваната продукция, мястото, откъдето започнало всичко, както Браун неведнъж ни бе обяснявал, на мен и Хари. „И това е мястото, откъдето е започнал дядо ми, и не ме е срам да го призная, синко. Да, тук съм ринал отпадъци. Разбира се, тогава бях по-млад. Първия ден, когато се върнах у дома, майка ми заплака. Целият покрит с ръжда — смешно, нали синко? И ти се струва, че не можеш да се изчистиш и всичко, което ядеш, има вкус на ръжда. И винаги си жаден. А отпадъците? От самолети, от прибори за ядене и от автомобили — виж, това тук е от вилица, нищо не отива на вятъра, разбираш ли?“
А по-късно дядо поел една от пещите. Работел много, тръгнал на вечерно училище, станал надзирател и продължил да учи през цялото време. И каквото и да казват, синко, хората с удоволствие му помагаха. Всеки уважава човек, който се е издигнал с труд.
Виждах лицето на Хари в подобен миг. Карутърс беше изчезнал, макар че историята за ранните борби на дядо му беше досадно позната. По лицето му се четеше уважение. Уважение — друг беше избрал тази дума вместо него, но тя единствена беше подходяща. Уважение; и истинска обич.
Може би преди десет години бях направил голямата грешка в живота си; може би е трябвало да си купя чифт работни дрехи и да започна работа сред отпадъците, може би, ако го бях направил, изразът на уважение и обич върху лицето на сина ми щеше да се насочи към мен. Но вече беше късно; трябваше да продължа да бъда презреният администратор, злият, несимпатичен счетоводител, който надзирава материалите и канцеларската работа и от време на време твърдо се бори против опитите на тоя или оня да изградят собствени дребни империйки. (Или поне се опитва да се бори; подозирах, че моят непосредствен началник, Доналд Мидридж, скоро щеше да си назначи помощник въпреки всичко, което бях казал на Браун.)
Чух, че се пали кибрит, и вдъхнах миризмата на пура. Гневната криза беше преминала; предстоеше решението. Обърнах се и го погледнах в очакване. Всичко това беше, както казват, само за упражнение. Рекох си, че в него няма нищо лично, и потиснах мисълта, че би се държал съвсем другояче, ако бях един от директорите.
В първите дни на работата ми във фирмата аз се опитвах да разисквам с него по някои въпроси, преди да взема решение; сега вече не бях толкова наивен. И не ми беше приятно да ме наричат самозабравило се нищожество или безжизнен деловодител — два от неговите най-кротки епитети, които ми отправяше, щом разбереше, че аз наистина изказвам собствени мнения. Тогава приемах неговите обиди; сега знаех, че няма да ги приема. Затова почаках той да заговори.
— Ще трябва да отидеш и да се видиш с него — каза той.
— Сигурен ли си, че аз съм най-подходящият? — Това беше най-многото, което можех да си позволя, за да изразя мисълта, че не е необходимо изобщо да се ходи при Тифилд; струваше ми се, че едно учтиво, но твърдо писмо щеше да уреди въпроса.