— Не съм сигурен, че ти си именно подходящ. Никак не съм сигурен.
По израза на лицето ми, изглежда, бе разбрал, че е прекалил.
— Нямам нищо против тебе, Джо, нищо против тебе. Просто това не влиза в твоята пряка работа, ти всъщност не си свързан с продажбите.
— В такъв случай по-добре е да изпратиш някой друг.
— Не знам защо, но той иска тебе. Май си му направил силно впечатление. Дявол да го вземе, та той те е виждал само веднъж! Какво, по дяволите, говорихте?
— Харесаха му моите приказки — отвърнах аз.
— Че освен теб и други могат да разказват мръсни историйки. — Той се изсмя. — Старият Тифилд не е само клиент на едро. Той е и доста особен клиент. Ще трябва добре да се вардиш, момчето ми! — Той отново се изсмя и този път в смеха му имаше нотки, които не ми се понравиха.
— Кога искаш да замина? — попитах аз.
— Вече десет години работиш при нас и пак задаваш такива въпроси? Учудваш ме. Трябва да тръгнеш колкото може по-скоро. А това значи веднага. — Той изпусна облак дим от устата си.
— Добре — съгласих се аз. — Ти се обади на Сюзън по телефона. Макар че на нея няма да й бъде приятно. — Запътих се към вратата.
— Шегувам се — каза той. — Не мога ли и аз да се пошегувам? — гласът му приличаше на гладен човек, комуто са задигнали последната коричка хляб. — Много сте сериозни вие, младите. Вземи първия влак утре сутринта. Накарай твоята секретарка да ти ангажира стая в „Савоя“.
Повдигнах учудено вежди. Той не ме погледна, но измърмори, че Тифилд бил най-крупният ни клиент и можел да си го позволи.
Бях стигнал до вратата, когато Браун ме повика обратно.
— Джо, размисли ли по въпроса, който разисквахме вчера?
Седнах отново, този път на канапето от дясната му страна, а не на стола пред бюрото му. Канапето беше част от новата служебна мебелировка, поръчана по идея на жена му; беше ми твърде ниско и неудобно, но нарочно седнах там, защото канапето бе предназначено за гости, за частни посетители, не за чиновници.
— Мислих по този въпрос — отвърнах аз и с голямо задоволство видях, че му става неудобно. Или може би вината бе в новата служебна мебелировка — красивото орехово бюро, което би било много по на място в работния кабинет в къщи, барчето и масичката, канапето и фотьойлите, тапицирани в лилаво, кремавия килим и завесите в лилаво и кремаво? Зад това бюро трябваше да седи млад американски администратор — ниско подстригана коса, кафяв италиански копринен костюм; Браун не беше подходящ.
Той стана рязко и се заразхожда нагоре-надолу.
— Джо, ти не ме разбираш добре. Не си длъжен да приемеш. Това е личен въпрос между нас двамата.
— Зная — казах аз. — Но и сега не прекарвам достатъчно време в къщи.
— Аз също, аз също. Не те карам да вършиш нищо, което не бих вършил сам.
— Вярно е — автоматично отвърнах аз. Но всъщност не беше вярно — той нямаше млада жена, две деца и стотици интереси, с които би му се занимавало, преди да стане твърде късно; освен това на него му беше приятно да бъде съветник.
— Е, какво ще кажеш? — Той побутна към мен кутията с пури.
Аз се поколебах и после взех една пура.
— Снощи минах през клуба — продължи той. — Всички са много запалени. Нуждаем се от млада кръв и това е факт. Миналата година беше тъжна за всички ни. Хора като Хари Рънсет не се намират под път и над път.
Изгледах го студено. Искаше да каже, че не би могъл лесно да замени толкова полезен човек, като Хари Рънсет, който винаги да гласува с „да“.
— Всички са съгласни, че ти би бил идеалният кандидат. Бях малко изненадан… — той вдигна ръка, за да ми попречи да заговоря. — Изслушай ме и не се върти, като че имаш маясъл! Бях изненадан, защото рядко се съгласяват всички така единодушно. Джордж Айсджил…
— Какво за Джордж Айсджил? — Тялото ми се стегна.
— Той беше много ентусиазиран. Само това ще ти кажа. Нали няма да се занимаваш вече с нещо минало и погребано?
— Минало и погребано — повторих аз. — Прав си. Минало и погребано.
Моят тъст се нуждаеше от нов човек, който винаги да гласува с „да“, но освен това искаше да разчисти и миналото. Това беше добър ход: вместо триъгълника от любовник, онеправдан съпруг и умряла любовница щяха да се появят двамата порядъчни граждани — съветникът Лемптън и съветникът Айсджил. Членове на една и съща велика партия, тази велика партия, към която имаме честта да принадлежим. Съветникът Лемптън и съветникът Айсджил са големи приятели. Съветникът Айсджил е вдовец… Всичко си отиваше на мястото.