— Ще трябва да идваш малко по-често в клуба — каза Браун.
— Да — съгласих се аз. — Ще трябва да идвам по-често.
Нямаше никакъв смисъл да се боря против него и нямаше никакъв смисъл да отбягвам Джордж Айсджил. Всичко беше минало и погребано; всичко се беше променило и случилото се преди десет години беше нелепо като стар филм. Съветникът Лемптън щеше да пие със съветника Айсджил в Клуба на консерваторите. Съветникът Лемптън и съветникът Айсджил щяха да заседават заедно в съвета; кой би повярвал на старите истории, когато ги видеше заедно?
— Ще поставиш ли кандидатурата си? — попита Браун.
Кимнах.
— Ще бъде интересно.
Той ме потупа по рамото.
— Знаех си, че ще се съгласиш, Джо. Повярвай ми, няма да съжаляваш. Много хора се смеят на тази работа, но съветниците са гръбнакът на Англия. Божичко, какво ли биха правили без нас? — Той се захили злобно. — После, ти си точно такъв човек, който да пораздвижи малко нещата. Малцина от нас са работили в общината. Това ще накара да се позамисли проклетият му секретар.
Аз също се захилих в отговор.
— Нали знаеш, разкаяните бракониери стават най-добрите горски.
Браун отвори барчето.
— Имай пред вид, че тази работа не е съвсем редна. Но нека да пием за успеха й. — Той наля две доста солидни дози „Блек енд Уайт7“.
— Може и да не ме изберат — казах аз.
— Няма значение. Да пием въпреки всичко.
Погледна ме с нещо подобно на обич.
— Да пием, за да отпразнуваме факта, че поне веднъж си изпълнил мое желание.
Вдигнах чашата си; изведнъж, без никаква причина изпитах към него съжаление. Отдавна не бях виждал нещо (като изключим внука му), което да му достави толкова голямо удоволствие. Зачудих се какъв капан се крие в тази работа. Той не можеше да се вълнува дали ще ме изберат в съвета, или не, не можеше да взема избора толкова сериозно. Но по усмивката на лицето му разбрах, че наистина се вълнува. Само два пъти бях виждал тази усмивка на лицето му; веднъж, когато се роди Хари, и веднъж след раждането на Барбара, когато му казах, че Сюзън е вън от всяка опасност.
Тази усмивка правеше червеното му тежко, квадратно лице да изглежда изненадващо младо; твърдите, властнически линии не изчезваха, но се стопляха и преставаха да бъдат арогантни. За миг открих, че почти го обичам, и ми мина мисълта, че и аз бих могъл да се увлека като него в претенциозната клоунада на местното управление.
Но когато вечерта се прибрах с колата в къщи и двойните следобедни уискита започваха да се превръщат в леко, но непрекъснато главоболие, аз вече съжалявах, че бях се съгласил. А трябваше да се ходи и до Лондон — на Сюзън нямаше да й бъде никак приятно. Обикновено прибирането с кола ми доставяше удоволствие; кварталът на Ледърсфорд, където беше заводът, бе толкова отвратителен и контрастът с Уорли — толкова силен, че всеки ден наново изпитвах радостта си от Уорли. На това можех да разчитам; реакцията ми винаги биваше еднаква. Усещах леко облекчение, когато излизах от завода по Раудън роуд и завивах по Бирмингам роуд; но това чувство се споделяше от цялата тълпа, през която си пробивах път. Споделяше се и затова губеше цената си — истинската наслада започваше, когато завивах от Бирмингам роуд в Ледърсфорд Ринг роуд, късо парче от двойно шосе, което минаваше през бивша миньорска област, сега отново върнала се към земеделието. Тази вечер под ситния дъжд полята изглеждаха по-запуснати от обикновено и тяхната непроменлива, ужасна ревност бодеше очите ми. Друг ден това би ми доставило удоволствие — както човек е доволен от пресъхналото си гърло, преди да си пийне. Защото скоро щях да завия наляво по Лийдс роуд, после надясно по Уорли роуд и после щях да карам направо за Хаукомб. А щом стигнех Хаукомб, вече си бях в къщи. Нямаше нужда да го познавам по табелата; в Хаукомб въздухът имаше друг мирис.
Истинска наслада, пълна радост започвах да изпитвам в Хаукомб; но тази вечер селото беше като всяко друго. Въздухът не миришеше различно; Хаукомб бе в ниското на Уорли роуд, а Уорли роуд се изкачваше хиляди фута. Всъщност разбрах, че не ми се прибира в къщи. Не само защото Сюзън щеше да се разсърди поради пътуването ми до Лондон и заради съгласието ми да се кандидатирам за съветник; имаше нещо много по-лошо. Цели десет години това мое пътуване към дома беше успешно бягство; всеки сантиметър по-близо до Уорли увеличаваше разстоянието между мен и моя тъст. Разбира се, и в Уорли го виждах доста често, но само като дядо, като частно лице.
В този му вид вече можех да го приема, дори понякога го намирах почти човечен. Но сега и двамата щяхме да бъдем съветници. Или по-скоро той щеше да продължи да ми бъде началник. Нямаше да мога да избягам, никога нямаше да мога да се почувствувам свободен и независим. И щом се произнесеше комитетът по избора, вече нищо не можеше да се направи — както Хари Рънсет беше казал веднъж пиян, мястото в Парк роуд беше толкова сигурно за консерваторите, че там биха избрали и най-мръсната котка за съветник, стига партията да я предложи. „В къщи имам един сиамски котарак — беше обяснил той, — сигурен съм, че ако партията го предложи, всички ще гласуват за него…“