Отидох до барчето да си налея нещо. Тази вечер не исках да мисля за Алис. Понякога ми се струваше, че тази стая е нейна, че тя я е направила такава, не аз. Тя никога не бе имала еднакъв вкус с мъжа си; той харесваше само светло, белезникаво дърво, никел и пластмаси и не само знаеше какво харесва, но и настояваше да го има. С изключение на украшенията по рафтовете неговата къща отразяваше изцяло неговия вкус, а не вкуса на Алис. Тази стая, за която се бях наложил след много спорове, беше единствената, за която би могло да се каже, че й принадлежи. Тя никога нямаше да го знае. Нямаше да го знае и никой друг. Не можех да го кажа на никого, не биха го разбрали. Уискито, което наливах в чашата си, щеше да ми помогне малко; но поисках ли да си помогна малко повече, утре сутринта щях да усетя черния си дроб — този орган все по-често протестираше против всякакъв алкохол и особено против концентратите.
— Можеш да сипеш нещо и за мене — каза Сюзън.
Сипах й малко уиски; бях забравил за нейното присъствие.
— Мъничко бренди, мили. — Тя погледна чашата ми. — Не искам утре и мен да ме боли главата.
Не отговорих, а й налях нейната обикновена доза бренди — сякаш за лекарство.
— Колкото да намокри дъното на чашата — подхвърлих както винаги. Понякога пусках шегата, че би трябвало да използувам капкомер, но в този миг не ми беше до шеги.
— Можеш да ми разправиш — подкани ме тя.
Занесох чашите на масичката.
— Мислех колко си красива в новата рокля.
Това беше истина; роклята беше червена и отпред имаше копчета от горе до долу; такава рокля, каквато можеше да си позволи само красива млада жена с черна коса и хубаво тяло. Тя кръстоса крак върху крак; имаше хубави колене, нито твърде тънки, нито твърде дебели. Малко са красивите жени, чиито колене отговарят на красотата им; наведох се, без да се замислям, целунах подред и двете.
— Лошо момче! — възкликна тя.
Дръпнах леко полата й нагоре, тя ме отблъсна с лек жест.
— Скоро ще дойде Марк на чашка — рече.
Ръката ми пак се върна при полата й.
— Нека ни погледа. Ще му бъде от полза.
— Не ставай мръсник — каза тя.
Изсмях се.
— Всъщност Сибил би имала полза. Марк не говори много за това, но когато изтърве по някоя дума, личи, че твоята мила братовчедка не е много добра в леглото.
— Имат три малки деца.
— О, остави тази работа. Сигурно я е изнасилил. Или е сложил приспивателно в чая й.
— Ти си наистина отвратителен — заяви тя.
Но бузите й се бяха леко зачервили и не си даде труд да си дръпне полата надолу; от пръв поглед беше ясно, че не прилича на Сибил. Заедно с желанието изпитах и изблик на нежност. Тя не беше дъщерята на Браун; беше моята жена. И за разлика от жените на другите тя ме желаеше физически. Погледнах към канапето. Това беше едно от големите удоволствия на брачния живот — че можехме да се любим не само вечер и не само в леглото. В банята, в колата, когато се разхождахме сред природата — всъщност винаги, когато бивахме заедно и сами за четвърт час. Ние се преструвахме, че не сме женени, че сме любовници, родени един за друг. Въпреки че никога не й казвах, понякога си представях, че е омъжена за друг, за един от ония мъже, които биха могли да бъдат нейни съпрузи, един от хората с „Ягуар“ и „Порше8“, като Джек Уелс. Или като Ралф Лъмли. Щом помислих за него и се сетих за Браун; изпих на един дъх чашата уиски и пак отидох при барчето.
— Не съм отвратителен — отрекох аз. — Сибил смята пола за отвратителен, това е всичко. Няма нищо чудно, че Марк шава насам-натам…
— Разправят, че по-рано не намирала пола за толкова отвратителен — каза Сюзън. — На времето беше доста лекомислена. — Тя се захили. — Ужасно лекомислена с всеки, който й попаднеше. Можеш ли да си го представиш?
— Хората се променят — отвърнах аз.
— Веднъж стана голям скандал — осведоми ме Сюзън. — Родителите й ги нямало, тя си поканила гости и накрая я хванали дяволите. Мама ми разправи някои работи…
Разбира се, че мама й е разправила не някои, а повече работи; видях в съвсем нова светлина Сибил, дебелата, неспокойна и зла Сибил с вечно замъглени очила.
Когато Сюзън свърши, подсвирнах.
— Лекомислена е точната дума — казах аз. — Лекомислена е думата.
После си представих Сибил преди двадесет години, пияните лица, надвесени над нея, неизбежната й поза, всичко, което неизбежно е вършила. „Лекомислена“ не беше точната дума.