3
Тифилд беше в чудесно настроение. Така и трябваше; бях го угостил с обяд, който би нахранил десетчленно семейство, после го бях завел в един клуб със стриптийз, а сега се намирахме в американския бар на „Савоя“, пиехме двойни мартини и поглъщахме маслини и тънки пържени картофи. С подобна лекота той би погълнал всичко, щом като не плащаше за него. Стигаше ми да го наблюдавам и леко ми се повдигаше.
— Черните са най-добри — заяви той и пъхна в устата си последната маслина от пълната чиния. — Зехтинът подновява облицовката на стомаха. — Той ме изгледа скръбно, сякаш пророкуваше за човешките грехове или за атомната война.
— Ще се опитам да ви намеря още — казах аз и повиках келнера.
Бръчките по лицето на Тифилд изразиха съжаление.
— Не, благодаря. Ще ми развалят вечерята. Но още едно от тези… — Той кимна към празната си чаша.
Поръчах още едно мартини, третия му коктейл за двадесет минути. Беше ги поискал всичките „сухи“ — без никаква сода. И това след четири двойни уискита, половин бутилка бургундско и три чаши бренди. Погледнах го с известна завист. Аз се чувствувах разкиснат, усещах черния си дроб и приказвах прекалено предпазливо; тридесет години по-стар Тифилд говореше така точно, разумно и трезво, както и сутринта, когато минах да го взема от бюрото му.
Той порови за нещо в джобовете си, после ме погледна с очакване. Подадох му моята табакера; жадно сграбчи една цигара, сякаш се боеше, да не би да променя намерението си.
— Господи, да не забравя да си купя цигари — каза той.
— Оставете това на мен — предложих аз. — „Бенсън енд Хеджс“, нали?
Той се усмихна и показа изкуствената си челюст, зле поставена и жълтеникава като бельото му.
— Много мило, момчето ми. Как разбрахте?
— Спомних си нашата последна вечеря. — Беше лъжа; знаех, защото по време на обеда му купих вече една кутия „Бенсън енд Хеджс“; сега сигурно стоеше неотворена в джоба му. Може би си ги пазеше за коледни подаръци, ако изобщо правеше коледни подаръци.
Влезе високо русо момиче; двама ниски дебели мъже вървяха по петите й, сякаш душеха подире й. Двамата забавно си приличаха, еднакви сини костюми с американска кройка, бели ризи и тесни връзки — работното облекло на капиталиста. Седнаха и поведоха разговор помежду си, но не и с момичето; това, изглежда, не й беше неприятно, тя не искаше да привлича внимание, а гледаше право пред себе си с безизразно лице. Същото лице бях виждал някъде в две измерения; в двете измерения и в два цвята то бе изглеждало по-действително. За миг погледът й се спря върху мен; въобразих си, че леко се усмихна. Един от мъжете й каза нещо рязко; тя откъсна погледа си.
Изведнъж всички заговориха на висок глас; глъчката ме заливаше на вълни. В къщи по това време Барбара се къпе, на двеста мили оттук тя плиска водата и пее, пее собствените си неразбираеми песнички, които аз често разбирах толкова добре, колкото и всичко, което бях чул през деня. Понякога, след като я сложеха да легне, аз я чувах още няколко минути да си пее тихичко и щастливо, сякаш обобщаваше всички добри неща, които й се бяха случили от сутринта. Но сега аз бях в американския бар човек с голямо щастие, утре вечер пак щях да бъда тук или в някакво подобно заведение, това щеше да се потрети и на следващата вечер; Тифилд беше изпил третата си чаша мартини и скоро щеше да започне своите мръсни вицове.
Аз трябваше да се смея. Когато заразправя късия, тъжен и класически виц за свещеника и проститутката, реших, че трябва да се смея на глас. Не беше достатъчно само да се усмихвам. „Накарай го да се почувствува щастлив, беше казал Браун, дай на този дърт мръсник каквото поиска. Ако го разсърдиш, все едно че ще разсърдиш мен“… Не, не бе казал така. Но беше вярно. Тифилд беше Браун и Браун беше Тифилд. Тифилд тежеше около шестдесет килограма и не си беше купувал нов костюм от 1930 година, Браун тежеше около деветдесет килограма и редовно посещаваше Савил Роу и Бонд стрийт; но тези разлики бяха само повърхностни. Двамата бяха една и съща личност — старикът, който имаше власт над мен, старикът, когото на всяка цена трябваше да направя щастлив.
Гласовете зазвучаха по-високо, щракаха се запалки, драскаха се кибритени клечки, ледът звънтеше в чашите, пари минаваха от едни ръце в други; аз бях на двеста мили от къщи и слушах един богат старик в предвоенен костюм за петдесет шилинга да ми разправя виц, който бях чул за първи път в прогимназията на Дафтън. Почти със същите думи; само че не го разправяше така добре, както Чарлз.