„Опитвала съм и така — казала тя — но винаги започвам да хълцам.“ Тифилд избухна в смях, смехът му беше сух — стари изсушени тъкани, които се напъваха в особен вид танц. Отвърнах на смеха му, доколкото можах, и за да прикрия изкуствеността на моя смях, разправих му вица за слона и калугерката. Той толкова силно се смя, че се закашля. Кашлицата му не спираше; сякаш, беше хванал досетливото си тяло за врата и се мъчеше да го разтърси до смърт. Лицето му придоби мръсно червен цвят; разтревожих се не на шега. Още не беше подписал договора, а само неговият подпис имаше значение. Ако старата свиня умреше в този миг, това никак нямаше да ми помогне. Тъкмо се чудех дали да разкопчея яката му, когато кашлицата му ненадейно спря. Той извади голяма червена кърпа на точки, от онези, в които работниците завиват обеда си.
— Ще ме уморите, момчето ми — каза той. — Откъде го чухте този виц?
— От една приятелка актриса — отвърнах аз.
Джин ми го беше разправила миналата събота на приема у Ринкман; тогава ми каза и телефонния си номер в Лондон. Тя и сега е в Лондон. И аз съм в Лондон. И сигурно Тифилд ще пожелае веднага след вечеря да се прибере у дома. Гласовете продължаваха да говорят високо и все още се намирах в американския бар на двеста мили от къщи; но гласовете не ме интересуваха повече. И Барбара бе престанала да пее.
— Приятелка актриса — повтори Тифилд. — Защо и аз не бях млад!… — Той се изхили. — Май ще се справя с още едно от тия мартини. Всъщност заслужавам още едно. Вие, младите, си имате пиеси, актриси, а на нас ни остава по някоя чашка джин, това е то…
— Сигурен ли сте…
— Да. А после ще помислим за вечерята. В Лондон ли живее вашата приятелка актриса?
— В Кенсингтън9 — отвърнах аз.
Той погледна русата.
— Виждал съм я по телевизията.
Каза името й. Не можах да разпозная модното й котешко личице, но си спомних името. Преди около шест месеца се беше появило по страниците на всички вестници — прекалено много пиене, съпругата на една страна, съпругът на друга.
Очите на Тифилд блестяха.
— Чуден живот водят тези хора — каза той щастливо.
— Някои от тях — добавих аз.
Досега Джин не беше споменавана два пъти във връзка с бракоразводни процеси, нито пък беше закарала някой съпруг до гроб, но Джин още не се беше изкачила нависоко. При това в случай на неуспех Джин винаги можеше да се върне в Уорли и да си поеме кухнята в къщи; под нея имаше винаги безопасна мрежа и тя нямаше защо да се бои.
Погледнах отново русата; беше се навела напред, за да чуе какво казва единият от събеседниците й. Черната й рокля бе с толкова голямо деколте, че гърдите й сигурно се показваха чак до пъпките, но аз извърнах поглед. Засрамих се, че мога да я пожелая; знаех от какво е станало безизразно лицето й, знаех как се чувствува акробатът горе на въжето.
— Прекрасна — каза Тифилд. — Ако бях по-млад, щях да ви попитам дали вашата приятелка няма някоя свободна приятелка. — Той извади часовник. — Пет шилинга. За пет шилинга го купих в 1930-та. И не съм дал нито пени за поправки. Той ще продължи да работи дълго след като спре красивата малка играчка на ръката ви… — Погледна часовника. — Такива жени просто ти запалват кръвта! Но времето си тече. Да, времето си тече. Наистина трябва да помислим за вечерята.
Той добре обмисли вечерята, като започна с пастет от гъши дроб. В този миг единствено показа малко нерешителност; не беше сигурен дали не предпочита черен хайвер. После продължи с пъстърва, пиле задушено и палачинки „сюзет“; приказваше малко, но яде съсредоточено, с втъкната в яката салфетка. Между отделните блюда пушеше цигарите ми и изпи лъвския пай от вината — рейнско вино, розово вино и мадейра. Вината бяха по негов избор, не по мой и при всяка бутилка ме уведомяваше накратко защо именно е избрал нея.
Виждахме добре дансинга. Тази вечер в заведението имаше много млади хора. Те се смесваха помежду си, изглежда, всички се познаваха, във въздуха се носеше празнично настроение. Сигурно бяха частни лица, които харчат собствените си пари; прекарваха чудесна нощ, забавляваха се, вечерта в „Савоя“ щяха да помнят дълго време. Преди единадесет години аз редовно ходех в дафтънския „Локарно“; там също седях на балкона, ядях, пиех и гледах танцуващите двойки. Тогава ядях наденици, пиех кафе и чай и костюмът ми струваше десетина гинеи вместо тридесет и пет; но бях частно лице и харчех собствените си пари. И свободно можех да отида на дансинга.
Побутнах настрана палачинките. Тифилд вдигна поглед от празната си чиния.