— Дори не се докоснахте до тях — укори ме той. — Не ви ли се яде, момчето ми?
— Не съм много гладен — отвърнах аз. Погледнах двойките; полите на момичетата летяха във вихъра на румбата. Не ми се ядеше, на работния кон не му се яде, на чиновника не му се яде, на зетя не му се яде.
— Редно е да ги изядете — каза той. — Прекрасни са. — Вилицата беше все още в ръката му.
— Сигурен съм, че са прекрасни — съгласих се аз. — Но не мога да хапна нищо повече.
— Вие нищо не ядохте — настоя той. — Портокалов сок и омлет — това не е никаква вечеря. — Той погледна мечтателно към чинията ми. — Ще отидат на вятъра.
— Келнерът ще ги изяде.
— Бихте ли имали нещо против, ако ги изям аз? Бутнах чинията си към него; за първи път започна да ми харесва. Имаше нещо мило, детско в лакомията му; в края на краищата какво друго му оставаше? Не беше женен и нямаше никакви интереси, освен работата си; а работата му вървеше и сама. Беше започнал да работи на най-долното стъпало на леката индустрия през 1919 година, а сега, където и да отидете в източен Лондон, ще се натъкнете на някоя негова фабрика.
Специалният вид стомана, който искаше, му беше необходим за съвсем нов процес; всъщност и самата стомана беше нов вид. Бяхме положили много усилия и изразходвали много време, за да му я доставим точно според исканията; но той не беше готов да поръча достатъчно количество от нея. На него му стигаше половината от количеството, което ние трябваше да продадем, за да покрием разноските си; а не можехме да я продадем на другиго, защото никой друг не се нуждаеше от нея. Това, естествено, го знаехме, когато започнахме изследователските работи, но бяхме турили за примамка дребна рибка, дано хванем шаран. Тъстът ми неточно определи Тифилд като клиент на едро; той искаше да каже, че се надява Тифилд да стане клиент на едро. На мен ми се струваше, че сега той се кани да отплува, стиснал малката сочна рибка ХА-81 между пожълтелите си зъби. И ако станеше така, знаех кой ще бъде обвинен.
На другия ден имах среща с неговия производствен директор и той щеше да ми задава въпроси около ХА-81, сякаш не можеше да чете или не вярваше какво сме писали: да, щях да отговарям аз, стоманата е наистина устойчива на такава температура, да, наистина не се разяжда от този или от онзи химикал; нито от кръв, нито от бензин, нито от ананаси, нито от силни подправки и защо, по дяволите, ми губите времето? Не, нямаше да го кажа; но ще ми се иска да го кажа.
Тифилд свърши и втората порция; подадох му моето пакетче цигари. Ако сега не можех да се разбера с него, никога нямаше да мога; нямаше да му позволя пак да измести въпроса.
— Ние се безпокоим доста за вашата поръчка, мистър Тифилд.
Той допи чашата мадейра.
— Няма нужда да се безпокоите, момчето ми. Разбира се, аз не съм специалист, но зная, че добре сте се справили с работата. Ако някой разбира от стомана, това е именно Мотрам — и той ми говори оня ден по този въпрос. Той беше възхитен, момчето ми. Откровено казано, смяташе, че е невъзможно да постигнете всички наши изисквания. С това, което направихте от 3… — той щракна пръсти, — от ХА-81, вие решавате цяла поредица технически парадокси. А нямате голям опит, от който да се ръководите.
Прекъснах го.
— Ние не се безпокоим за ХА-81.
— Радвам се да чуя това.
Появи се келнерът — носеше подноса с няколко вида сирене. Тифилд се вгледа толкова лакомо в него, сякаш през този ден за първи път виждаше храна. Избра парче „Горгонзола“, а когато келнерът си тръгна, посочи и едно парче „Малко швейцарско“.
— Да — повтори той разсеяно, — радвам се да чуя, че не се безпокоите за ХА-81.
— Но имаше известни клаузи относно КИ…
— КЛ — каза той с пълна уста. — КЛ-51.
— Вие ни писахте миналия месец. Освен това вашият мистър Мотрам неотдавна изяви интерес, доста голям интерес.
— Но, разбира се. Точно така трябва да бъде. Това е работата на мистър Мотрам. — Той си сложи захар върху „швейцарското“. — Мистър Мотрам е много заинтересуван. Мистър Мотрам отлично си знае работата. Той отлично си знае работата, защото знае моя ръководен принцип: аз назначавам човек на дадена работа и после го оставям сам да се оправя. Моите кучета, така да се каже, сами лаят. Щом той е толкова заинтересован, колкото смятате, тогава скоро ще имате новини от него.
Този път двойките се оформяха за валс, за бавен валс, стар валс от времето на Карол Джибънс10 и „Орфейциге“. Имаше му портрета по серия цигарени кутии и пощенски карти заедно с Хенри Хол, Амброуз и Били Котън, и Хари Рой, който се ожени за една принцеса; по онова време знаех всичко за диригентите на джазовите оркестри, за мен те тогава означаваха музика в блестящи заведения, принадлежаха към свят, в който човек не можеше да се надява да живее.