„Искам и ти да бъдеш тук“, казваше музиката и потвърждаваше съществуването на този свят, по-безгрижния, по-богатия свят на „Кафе Роял“, „Кафе дьо Пари“, „Савоя“. Ето че и аз сега вечерях в „Савоя“. Карол Джибънс го нямаше; но дори и да беше, аз не можех да се присъединя към танцуващите. Продължих да споря с Тифилд; по всичко личеше, че няма смисъл да се говори повече със заобикалки. Но главата взе да ме наболява, а под ребрата усещах застрашителни бодежи; в този миг не давах пет пари дали ще получим поръчката на КЛ-51 и той, изглежда, го знаеше. Беше ме победил; не можех да измисля начин, по който да стигна до него. Но не изпитвах никаква омраза; беше твърде стар и безплатната вечеря му доставяше извънредно голяма наслада.
Тифилд отпиваше на малки глътки своето бренди и с учудващо тъжен глас каза:
— Сигурно трябва вече да си вървите.
— Нямам бърза работа — отвърнах аз.
— Утре сутринта ще изпратя кола да ви вземе.
— Това не е толкова важно, сър. — Наблегнах на думата „сър“, бях уморен от преструвката, че сме приятели.
— Защо да не е важно? Забравихте ли за вашата среща?
— Извинете ме пред него.
Той бавно поклати глава.
— Виж ти, каква загадка! Вашият тъст ви изпраща чак от Йоркшир да му свършите определена работа. Вие почти наполовина сте я свършили за общо задоволство на всички заинтересувани — и после се отказвате да продължите. Защо?
— Защото можем отсега да приключим с цялата история — казах аз. — Вие няма да ми дадете поръчка и моята среща с вашия директор няма да промени нещата.
Повиках келнера.
— Сметката, моля.
— Много бързо вадиш заключения — рече Тифилд. — Не се занимаваш с търговия от отдавна, нали Джо?
За първи път се обръщаше към мен на име.
— От десет години — отвърнах аз.
— А аз — от петдесет. И като момче, и като мъж както се казва. Някога започнах с твоя тъст. И работех по същите места.
— Не го знаех.
— Малко хора го знаят. Отначало нямах голям успех. Дори всъщност претърпях крах. И знаех всичко много добре. Да, бях голям неудачник. Бях млад и мислех, че всичко ми е ясно. И двамата ухажвахме едно и също момиче. Предполагам, че се сещаш коя.
Стараех се лицето ми да бъде безизразно. Не исках да прекъсна откровенията му; но ако ми разправеше твърде много, на другия ден може би щеше да съжалява.
— Все същата стара история — казах аз.
— Да, все същата стара история. — Той сгъна салфетката си и внезапно стана. — Утре ще се видим!
Пурата ми лежеше незапалена до чашата с бренди; подадох му я.
— Само ги хабя — обясних аз.
Усмихна се и сложи пурата в табакерата си.
— Ти ме разбираш, Джо.
Потупа ме по рамото.
— Твоят тъст сигурно има добро мнение за тебе — продължи той, — а след утрешния ден мнението му ще стане още по-добро. Няма защо да се безпокоиш за нищо.
— Има много неща за безпокойство — отвърнах аз, — но това вече няма значение.
— Утре ще приказваме по всички тези въпроси, докато разглеждаме проектодоговора. Много интересен документ — мога да прибавя. — Той ми подаде ръка. — Благодаря ти още веднъж за прекрасната вечеря. А сега се прибирам в къщи за една хубава чаша овалтин и един час с Шерлок Холмс… Удоволствията на стария човек…
Едва го чух.
— Какъв проектодоговор, сър?
Той сложи пръст на устата си; жестът му беше като на разбойник.
— Не трябва да ти казвам — рече той. — Решението е на мистър Мотрам. Но ще бъде точно този договор, който наистина те интересува, мога да те уверя.
Погледнах го онемял.
Настаних го в едно такси и отидох в стаята си. Свалих обувките, разкопчах яката и се отпуснах върху леглото; това беше първият миг, в който имах възможността да се отпусна. Болката в гърдите ми намаля; бях спечелил. Получих поръчката. Той си беше поиграл малко с мене на котка и мишка, защото такъв беше характерът му; но успях там, където другите пропадаха.
Погладих брадичката си с ръка; бях се обръснал за последен път в шест часа сутринта. Душ, бръснене, чиста риза и двойно уиски с лед; Джин беше поканила гости. Когато ми съобщи в събота, аз не се надявах, че ще мога да присъствувам; но и не се надявах, че ще успея да сключа сделката с Тифилд. Свалих дрехите си и влязох в банята; докато студеният душ вливаше нов живот в тялото ми, изведнъж ми дойде на ум, че в кръга на разумното няма какво повече да искам.
Избърсах се с един от огромните бели пешкири и си сложих чисти чорапи и бельо; за миг се подвоумих коя риза да избера, после взех съвсем новата, която бях купил сутринта в „Бърлингтън Аркейд“. Тя беше от кремава коприна, дюс, и с нея можех да сложа ярката връзка „Шарве“, която си бях купил миналата година в Париж. Сюзън винаги ми правеше малка сцена, когато я слагах; затова в Уорли не я носех. Но сега не бях в Уорли и не желаех да мисля за Сюзън; връзката струваше близо двеста франка. И отивах на гости в апартамента на една актриса.