Выбрать главу

Беше първата вечер на великденската ваканция, ние се качихме на тавана и запалихме лампата. Когато големият дизелов локомотив изскочи от тунела, фаровете му осветиха само катедралата и стадото овце. Слонът и леопардът останаха като неясни сенки в далечината. Той остави зад себе си цюрихската поща, цял един малък Цюрих, пълен с британски войници, после фаровете му осветиха слона и леопарда.

Хари затаи дъх и намали бързината на влака.

— Хората във влака не могат да повярват на очите си — прошепна той. — Но не ги е страх. — Той засили влака. — Те са в безопасност, скоро ще бъдат в Уорли.

— А какво ще стане с овчаря и стадото? — попитах аз.

— Войниците ще се погрижат за тях — отвърна той. — На войниците това им е работата.

Влакът се засили; после в последния миг преди завоя Хари го спря.

— Сега хората във влака са уплашени. Мислят, че има някаква повреда. Слонът ще строши вратите и тогава леопардът ще влезе вътре… — Той пусна отново влака. — А сега са добре. Доволни са, че не са на мястото на овчаря. Всички се смеят… — Влакът беше набрал скорост и навлезе в следващия завой; но Хари не намали скоростта му и той изскочи от релсите.

— Те си мислеха, че са в безопасност — обясни той. — Но виждаш, че не е било така. Сега вече никога няма да видят Уорли…

Загасих лампата.

— Време за лягане — казах аз.

Продължавах да виждам усмивката му.

— Съжалявам за катастрофата, татко.

— Май не съжаляваш, но няма значение.

Той не си игра втори път с железницата. И моите думи бяха напълно верни — това нямаше никакво значение. Но от онази вечер между нас нещо се скъса. Махнах ръката от устата си. Болката си беше отишла. Но все още виждах как големият, сребрист дизелов локомотив изхвърча от релсите на завоя, все още виждах усмивката на Хари.

Кенсингтън хай стрийт беше безлюдна; мрачно се замислих къде ли са отишли хората. Когато бях по-млад, по улиците винаги имаше много хора; а сега оставаха само колите. Когато се приближиш до тях, виждаш, че почти винаги на шофьорското място има някой; но няма винаги да бъде така. Един ден автомобилите ще се движат сами, без пътници, до местоназначение, което ще си избират сами, а ние всички ще се скрием зад вратите и ще ги чакаме да отминат. Те обаче никога няма да отминат; ще вървят непрекъснато като маршируващи китайци.

— Таксито зави наляво покрай „Олимпия“, в квартал, пълен със зарзаватчийници, перални, магазини за химическо чистене и цветарски магазини, после зави остро надясно по една дълга улица с триетажни къщи с тераси и накрая — остро наляво, в площадчето, където живееше Джин.

— Знаете ли къде е вашият номер, сър? — попита шофьорът на таксито.

— Лесно ще го намеря — казах аз и му платих.

Не знаех къде е номерът; номерата не бяха подред и обиколих целия площад, преди да намеря 14-а, забутан в една малка пресечка до номер 23. Уличката беше настлана с калдъръм — осветяваше я викториански газов фенер, закачен на една от стените. Във фенера имаше електрическа крушка, но достатъчно слаба, за да не блести много. Вратата беше прясно боядисана в бледожълто, а месинговата дръжка — наскоро лъсната; замириса ми на пари. Натиснах звънеца.

Младият мъж, който ми отвори, беше доста пийнал.

— В къщи няма никои — каза той с надебелял език и прибра дългата си черна коса от очите.

— Нали тук живее Джин Велфри?

Той се заклати и се задържа, като опря ръка на стената. Огледах го по-отблизо и видях, че не е чак толкова млад, колкото помислих отначало; всъщност беше по-близо до четиридесетте, отколкото до тридесетте години.

Той ме изгледа сърдито.

— Искаш да ми запомниш физиономията, а, мой човек?

До мен имаше един дъбов скрин, затрупан с палта; хвърлих моето палто върху купа. Нямаше нужда втори път да го питам дали Джин живее тука; познах сложените в рамка афиши.

— През тази врата ли? — попитах го аз.

— Точно така — отвърна той и седна тежко върху дъбовия скрин. — Отсрещната врата ти трябва, приятелю. Но в къщи няма никой. Тези афиши по стените са от всички представления, в които са участвували Джеки и Джин. Джин вляво, Джеки вдясно. Както виждаш, нищо не липсва. „Просяшката опера“, „Симбарун“, „Пътеки към победата“, Жак Ануи, Кауърд, Новело, всичките. Но тази вечер не са в къщи. — Той се изправи и хвана ревера ми. — Чудесен плат — каза. — Виждал съм го някъде по-рано или пък вас съм виждал.