— Струва ми се, че не се познаваме — рекох и почувствувах как неприязънта ми към него бурно се засилва.
— Не казах, че се познаваме. Но съм ви виждал в Уорли. Аз съм от Уорли.
— Колко интересно! — забелязах аз. — Убеден съм, че ще станем големи приятели.
Обърнах му гръб. В същия миг врата се отвори и оттам излезе Джин. Тя се хвърли на шията ми.
— Помислих, че си се загубил — заговори тя. — Досади ли ти Джеф?
Повдигнах рамене.
— Пийнал си е, нали виждаш? Сега е без работа и това му тежи много.
— Сърцето ми се къса — възкликнах аз. Прегърнах я и заврях лице в шията й. — Скъпа моя! — казах.
Тя ме целуна още веднъж.
— Колко си умен! А роклята ми? Харесваш ли роклята ми?
Тя я приглади по бедрата си, без да има нужда.
— Харди Емис — отвърнах аз. — Но преди всичко заслугата е на Джин.
— Тоя номер го прави тази вечер с всеки — обясни Джеф. — Роклята не е от Харди Емис. Взела я е от мадам Уинтърботъм, от главната улица в Уорли, и то на намалена цена; никоя почтена жена не би я облякла.
Джин ме целуна.
— Така се радвам да те видя — рече тя. — Вече не ми е мъчно за родния край.
— Голямото представление — намеси се Джеф. Изведнъж ми се видя по-малко пиян. — Господи, та ти се върна в Лондон едва в понеделник вечер! — Той отново махна косата от очите си; имаше високо, широко чело без бръчки, което не отговаряше на останалата част от лицето — доста хубаво лице, брадичка с гънчица и пълни, добре оформени устни. Ако не беше челото му и разрошените черни косми по скулите, можеше да мине за красиво момиче. Зачудих се защо е в толкова лошо настроение и защо Джин го търпи. Трябваше да го понаплескат. Прегърнах Джин през кръста.
Отново се почувствувах млад. Всичко беше толкова лесно. Той ревнуваше. Той искаше това, което исках и аз. Ревнуваше ме дори от Уорли. А на мен ми предстоеше удоволствие. Не само удоволствието да имам Джин, а удоволствието да я отнема от другиго, когото не харесах от пръв поглед. Прекарал бях целия ден, мъчейки се да бъда приятен на един лаком, злобен старец заради насъщния си, заради жена си и децата си. Прекарал бях целия ден, откак се бях качил във влака за Лондон в шест часа сутринта, преглеждайки бележки и спецификации, докато ме заболяха очите — един чиновник, нещо по-долнопробно от мъж. А сега бях пак свободен, пак бях мъж, сега щях да се присъединя към танцуващите.
Танцуващите бяха тридесет. Те не танцуваха, някои от тях дори не пиеха. Не ми се видя, че предстои някаква оргия; всички изглеждаха много млади. Но си помислих, че може би съм закъснял с десет години.
— Ще ти донеса нещо за пиене — каза Джин. — Кажи какво искаш, сладкият ми!
— Аз ще кажа какво иска да пие и ще кажа как се казва — рече Джеф. — Спомних си. Името му е Лемптън и иска двойно уиски; това пият преуспелите бизнесмени в Уорли. — Той произнесе разтеглено първата гласна на Уорли и ме погледна, за да види ефекта. Усетих изблик на гняв; несъзнателно го измерих от глава до пети. Беше няколко пръста по-висок от мене, но болезнено слаб. Неговата слабост не бе атлетическа, а някак разглобена, от недояждане; изглеждаше крехък. Сякаш костите му още не се бяха втвърдили; имаше нещо детско у него.
— Отгатнахте — казах аз. — Сигурно добре познавате Уорли.
Предложих му цигара. Изведнъж ми се видя много важно да му угодя не защото държах на това, а за да се упражня в отношенията си към хората изобщо.
— На времето живеех там. И съм работил за вашия тъст — поясни той. — По време на войната. Не можахме да се разберем.
— Кой ли се разбира с него?
— За вас работата е малко по-друга — отвърна той. — Аз бях обикновен чиновник.
— Всички сме чиновници — казах аз. — До последния човек във фирмата „Браун и компания“.
В другия край на стаята имаше магнитофон, полузакрит зад едно канапе. Изобилието от ключове и копчета ми напомни за изчислителната машина „Фламвил“, която Браун току-що бе купил въпреки моя съвет. Аз отстраних твърдо спомена.
— Той е големият шеф — рече Джеф. — За Ейб Браун няма вслушване в други мнения. Той е чист атавизъм, атавизъм от деветнадесетия век.
Джин се върна с напитки; Джеф взе своята чаша разсеяно и изпи половината на една глътка. Тя го погледна тревожно.
— Добре ли си, Джеф?
— Екстра! — успокои я той. — Говорим си с мистър Лемптън за старите времена. — Изхили се. — Познавам го, виждаш ли. Той се разкарва из Уорли в голяма бяла кола. Но той не ме познава. Аз го виждам, но той не ме вижда. Той живее на Върха…