Манекенката ме беше оставила и бъбреше с Джеки, приятелката на Джин. Джеки бе ниска, мургава и пълничка, напомняше ми Ева Стор; приближих се до масата да си налея нещо и докато си сипвах, реших, че доста съм пил. Пак се разтревожих за поръчката от Тифилд; утре Мотрам сигурно щеше да пита за датите на доставката. Червенокосото момиче от Кралската театрална академия седеше върху коленете на някакъв младеж; ако се съдеше по израза на лицето му, и за него бе голямо удоволствие да бъде с нея. Напълних отново чашата си и се преместих до камината. Пред нея стърчеше предпазна витрина с невероятно големи бели и червени сатенени рози, покрити със стъкло. В камината имаше цепеници, украсени с гирлянди от червена и синя хартия; цепениците изглеждаха добре избърсани и лъснати. Червенокосото момиче от Кралската театрална академия махна от коляното си ръката на младежа; той й каза нещо и тя се изчерви. Вдигна ръка да намести една къдрица, видях космите под мишницата й. Изведнъж ми се прииска да е мъртва; аз не бях с тях, не се бях присъединил към танцуващите, бях закъснял с десет години. Погледнах към поканите на лавицата над камината. Бяха твърде много, за да се виждат всичките, но кой знае защо, поканите от известни личности бяха сложени най-отгоре.
Джин влезе в стаята. Усмихна ми се, отидох при нея. Тя хвърли поглед към магнитофона.
— Колко време продължава?
— Достатъчно дълго — отвърнах аз. Оставих чашата си.
— Това е блестящата идея на Джеки. Аз го наричам чист садизъм.
Червилото й беше леко размазано, а едната й презрамка — смъкната.
— Правя хубаво кафе — каза тя. — Искаш ли? Наистина?
— Наистина.
Тя оправи презрамката си.
— Много раздърпана ли съм?
— Свежа като утрин.
— То е вече утрин. Но ще продължим още часове.
Гласът на Джеф шепнеше в надпревара с магнитофона. Чуваше се, сякаш викаше. Очите на Джин се разтвориха широко.
— Ужасен е — каза тя. — Тя е не по-млада от четиридесет.
— На мен ми се стори, че те изчезнаха.
— Да, отмъкна го преди час. Има огромна американска кола с перки, вградено барче и седалки, които падат назад и стават на двойно легло — знаеш що за чудо, нали?
— Мога да предположа — отвърнах аз, — мога да предположа. — Погалих я по ръката. Тя пое шумно дъх.
— Не — спря ме тя. — Не тука.
Кухнята беше мъничка и миришеше на прясна боя и чесън. Над електрическата фурна висеше пешкир. До умивалника имаше тарга с празни бирени бутилки.
Обхванат от внезапен импулс, коленичих и целунах крайчеца на полата й. Умивалникът миришеше леко на мухъл. Подът беше циментов; усетих студенината и твърдостта му през килима. Обвих талията й с ръце, притиснах глава към корема и останах така за миг. Тя притисна по-силно главата ми към себе си. Затворих очи.
Това не беше импулс; беше второ действие. Ако стоях със затворени очи, тя би могла да бъде, която и да е жена; но през следващото действие трябваше да я погледна. А подът сякаш ставаше все по-твърд и по-студен. Изправих се малко вдървено и я целунах по устните.
— Хубава си — казах аз. — И добра. И мила. И… спокойна. Видя ли ме, когато те гледах в черква миналата неделя?
Свалих презрамките на роклята й, но роклята не мръдна.
Джин се изсмя.
— Презрамките не държат нищо, глупчо.
Целунах я пак и я погалих по врата.
— Ти се вмъкна между молитвите ми — рекох. — Не можех да измисля как да опиша лицето ти.
Ръката ми се отдели от врата й. Не, нейното лице не беше мило. Нито добро. Нито спокойно. Миналата неделя в черквата наистина имаше такова лице, но то не беше нейното. Това лице беше живо, красиво; беше пълно с доброта, здраво, нормално, щеше да е приятно да лежи на възглавницата ти, когато се събудиш; но не беше лицето, за което мислех.
— Видях те — отвърна тя. — Беше неприлично от твоя страна. Сюзън…
Целунах я пак, за да й затворя устата; бяхме на ничия земя. Сюзън бе престанала да съществува.
— Дойдох тук само заради теб — излъгах. — Специално си наредих тази работа. Всъщност нямаше никаква нужда да идвам в Лондон. — Ръката ми се промъкна под роклята й; тя въздъхна и се отпусна в ръцете ми. — Не можех да изтърпя, без да те видя отново. По целия път мислех за тебе, всяка минутка…