— Най-добре ще е да дойда направо от гарата.
— Нищо друго не можеш да направиш. Здраве да е, момчето ми. Следващия път в Лондон ще те оставя една нощ да погуляеш. Или можеш да вземеш Сюзън и да си починете малко. Заслужил си го. Тогава до довечера. И бъди добро момче!
— Ще се опитам — отвърнах автоматично аз и затворих телефона.
Всички първокласни купета бяха пълни; накрая си намерих място в едно купе за непушачи и изпаднах в неспокойна дрямка. После се събудих, всички други в купето четяха отпечатани резюмета от вечерния вестник; а един от мъжете пишеше бележки с червено мастило. Над него върху мрежата беше сложена издута чанта; оттам се подаваше дебела, подвързана с кожа книга. Сигурно юрист, на път да обеси някой нещастник. Брадатият човек до мен извади от джоба си кутийка ментови бонбони, отвори я и разгледа съдържанието й.
Лапна един бонбон и пак се зачете във вестника. Четеше, сякаш не одобряваше напълно съдържанието му. Затворих очи изненадан от силата на омразата си. Отворих ги, когато кондукторът ме потупа по рамото; не можах да намеря веднага билета си и докато се ровех в портфейла, усетих как моето смущение събужда някакво полузасрамено доволство по лицата на спътниците ми. Знаех какво си мислят: или билетът ми не е за първа класа, или изобщо нямам билет. Това щеше да им запълни деня, щеше да им даде материал за разговор в клуба.
Юристът вече не пишеше бележки; поглеждаше първо към мен, после към съседа си — плешив човек със златни очила. Думите бяха на езика му: „Странна работа — още от пръв поглед ми се видя съмнителен. Сега се случват много често подобни неща…“
Намерих билета. Предвкусваната наслада по лицето на юриста изчезна. Лицето му беше розово, пълно, с тежки клепачи; изплаших се. Нямаше причина да се плаша, бях почтен гражданин с чувство за отговорност, баща на две деца, кандидат за съветник на района Сент Клер, връщах се от сполучлива служебна командировка. Имах толкова право да се намирам тук, колкото и всеки друг; защо не се чувствувах на мястото си? Навън под бледото слънце полята бяха плоски; нямаше жива душа. Да няма жива душа в града бе логично, но нали на полето все някой трябваше да работи? Може би скоро щяха да забележат тази нередност и някой щеше да извади от кутията група селскостопански работници. Или щеше да извади леопард. Или слон. Или взвод войници. Погледнах часовника си. Половин час до вечеря.
Замислих се за Джин. Стори ми се разочарована, когато й казах, че се прибирам в къщи, но съвсем не изглеждаше неутешима. Имаше други мъже, с които да сподели голямото канапе, имаше други мъже, с които да сподели пътуването до предпоследната спирка. Или до последната. Все едно ми беше; бях постигнал достатъчно, задоволих любопитството си, задоволих суетата си. Доста дълго време и двете бяха останали с намалени дажби; сега нямаше да ме безпокоят. И нищо лошо не се беше случило, никой адвокат нямаше да изкара тлъст хонорар от тази история. Мястото ми беше в първа класа, бях точно на мястото си, при разумните. Станах, свалих чантата си и извадих папката на Тифилд. Взех да пиша бележки, но влакът вървеше много бързо и сякаш се клатушкаше от една страна на друга. Но аз продължих да държа писалката като чиновник в работно време.
На гара Виктория в Ледърсфорд не се виждаше никакво такси; почаках малко и се отправих пеша към Централната гара. Вятърът пронизваше тънкия ми костюм, а чантата ми се стори много тежка. Аз бях завръщащият се търговски пътник, пътуващият търговец; видя ми се типично за моя тъст, че не беше изпратил никого да ме посрещне.
Минах напряко през Ингъртън клоуз. Ингъртън клоуз започваше като тясна уличка, разширяваше се в малък площад и пак се стесняваше; помислих си, че всъщност тя представляваше тъмна пародия на площада, където живееше Джин. Някога е била квартал, където са живеели охолно, нещо като Олбани за Ледърсфорд; сега беше населена предимно с пакистанци и хора от Карибско море. Но и те нямаше да останат дълго; скоро щяха да я разрушат. Всъщност нищо друго не оставаше; всичко бе прекалено порутено, за да се ремонтира, прекалено черно, прекалено измърсено, прекалено старо, прекалено зле планирано; трябваше да се издигне нов град, но кой щеше да живее в него, когато го построят?
В края на пресечката, под един уличен фенер, се бяха събрали група младежи; за миг забавих крачките си, чудейки се дали да се върна. Но те гледаха към мазето на джаз клуба в номер седем; оттам някой се мъчеше да изсвири на тромпет нещо от световна класа, но всъщност си оставаше тук, в Ледърсфорд, надул една обикновена тръба; той не постигаше чистия тон, не създаваше музика, затова между паветата продължаваше да расте трева, а уличката — да мирише на зеле и прегоряло олио. И очаквателните изрази по лицата на младежите не се променяха. Бяха така еднакви, както и стилът на дрехите им. Вратовръзка, тънка като връзка за обувки — вратовръзка „Слим Джим“, обувки от синя шведска кожа, с подметки от суров каучук, тесни панталони, прилепнали по краката, сака, които приличаха наполовина на шлифер и наполовина на риза, сака с втъкани в плата пайети — дрехите им бяха различни, но ефектът — еднакъв. Всичките бяха ниско подстригани и това плашеше. Те бяха банда, чакаха заедно да изживеят нещо. Приближих се, надявах се, че няма да усетят страха ми. Минах покрай тях; те за миг спряха да говорят и се загледаха в мене. Положих големи усилия на волята, за да не погледна назад или да се затичам; след уличката идваше Уеб стрийт, а оттам се излизаше само по Хъмбър стеърс. В едно бях сигурен; че можеха да тичат по-бързо от мен.