Но аз не представлявах интерес за тях. Те се смееха за нещо. „Точно така — чух да казва единият. — Гадно копеле! Ще му дам да се разбере, мамицата му! А оная, малката курва…“
— Оправи го, Сатъре! Оправи го.
Приличаше ми на гръцки хор.
— Ще му набутам мръсния тромпет право в…
На Уеб стрийт видях един полицай. Той погледна студено за миг и зави по Ингъртън клоуз. Съветникът Лемптън би му казал за „Сатъра“ и приятелите му; но аз не бях още съветникът Лемптън.
Хъмбър стеърс беше много стръмна, а стъпалата — изтрити и неравни; изкачих се бавно, придържах се близо до железните перила. Денят беше студен и сух, но въпреки това перилата — топли и мазни. Ускорих крачките си — скоро щях да бъда у дома и горещата баня щеше да отмие Ледърсфорд и двестате пропътувани мили.
Качих се в едно такси, притворих очи и се отдадох на мисълта за горещата баня.
Едва когато стигнах Маркет стрийт, си спомних за срещата с Браун. За миг се изкуших да наредя на шофьора да завие наляво към Сент Клер роуд; нали Браун беше казал все пак, че не е толкова наложително да отида. Пък и не исках да се видя с Джордж Айсджил. Вече десет години не си бяхме говорили, инстинктивно се отбягвахме. За това нямаше никакво споразумение между нас, но и нямаше нужда от споразумение. Сега щяхме да нарушим мълчанието. Щяхме да си даваме вид, че това мълчание никога не е съществувало, щяхме да бъдем учтиви, приятелски настроени и разумни. Аз можех да го понеса, вече не бях оня човек, който преди единадесет години се влюби до полуда в Алис Айсджил. Влюбен до полуда; това беше истината. Разтърках очи; смъдяха ме от безсъницата. Не исках да се срещна с него уморен и с отслабнало самообладание; той сигурно още имаше остър език, още можеше по един или друг начин да ме уязви. Но щом не си бяхме говорили десет години, един ден повече нямаше значение. Щях да завия наляво към Сент Клер роуд, щях да завия по пътя към къщи и към съня.
Но щом таксито наближи светофара, разбрах, че всичко това е безполезно, че не можех да избягна срещата; изборът не беше мой и все пак бях направил този избор.
— Направо — казах аз. — Направо, после първата пресечка вдясно.
Излязох от таксито и погледнах часовника си. Беше девет часа без три минути. Сложих чантата на земята и извадих табакерата. Тупнах няколко пъти цигарата по нея, извадих запалката. Винаги спазвах това, което Алис наричаше „стил Филеас Фог13“; обичах да се явявам на срещите си точен до секунда, да влизам, когато часовникът бие. Отминах входа, за да погледна един стар предизборен плакат. За да извадиш цигара и да я запалиш, не трябват повече от петнадесет секунди дори и когато се разтакаваш. Гледах плаката около тридесет секунди, после се наведох, сякаш за да завържа връзката на обувката си.
„Бентлито“ на Браун спря до мен. Излизайки, той не погледна към мен, а заобиколи, за да отвори вратата от другата страна. Изправих се и пак се наведох, сякаш да завържа връзката на другата обувка. Девет часа без една минута; ако не ме забележеше, все още можех да вляза точно когато удареше часовникът на „Сент Алфред“. Това щеше да представлява дребна победа над него; а дребните победи се трупаха.
Но той ме видя.
— Фасове ли търсиш, Джо?
Чу се стържещ звук и часовникът на черквата удари. Той се засмя.
— Съвсем точен, както виждаш. Винаги съм точен, нали Джо?
— Точността е учтивостта на кралете — отвърнах аз. Погледнах кой е в колата. Красиви крака. Бял шлифер. Синя кърпа на главата. Двадесет и шест, най-много двадесет и осем. Беше трудно да се определи под шлифера, но ми се стори, че има висок и твърд бюст. Миришеше приятно; сякаш на момина сълза. Беше висока почти колкото мен, но не се срамуваше от ръста си, стоеше изправена. „Гръбнакът, който носи цялото това великолепие“ — спомних си този цитат, сега той бе на място; не бях го забравил, а само го бях отделил настрана. След като си го спомних, спомних си и с кого го свързвах: това беше жената, която бях забелязал миналата неделя в черквата „Сент Алфред“. Сега можех да я разгледам подробно и видях, че неслучайно съм си спрял погледа. Най-после отново срещах напълно зряла жена.