— Да ви представя Джо Лемптън — рече Браун. — Джо, това е Нора Хоксли.
— Приятно ми е — подадох ръка аз.
— Мисис Хоксли работи в „Ледърсфорд шос“ — вмъкна Браун, сякаш се извиняваше.
Тя се усмихна.
— Мистър Браун ми каза, че идвате чак от Лондон, мистър Лемптън.
Задържах ръката й по-дълго, отколкото трябваше; исках да бъда колкото мога по-близо до нея. Усмивката й не се разливаше по лицето, а беше част от него; и аз помислих, че вече е свършено с мен. Пуснах ръката й. Беше свършено с мен, защото исках да й се отдам тук веднага, независимо от мястото и условията — исках да бъда въвлечен в нейното спокойствие. А знаех, че е невъзможно още когато я видях за първи път миналата неделя. Мисис Хоксли; млада, омъжена жена, очевидно без деца и наскоро омъжена. Беше невъзможно, нищо добро нямаше да излезе.
— Моят тъст ме кара здравата да работя — обясних аз.
— Един ден ще ми благодариш — рече Браун. Той се обърна към мисис Хоксли. — А сега ще трябва да ви оставим, мисис Хоксли. Заети сме с работа на съвета.
Той кимна към мръсната каменна фасада на клуба.
— Тука се върши повече работа, отколкото в общината. Само не казвайте, че сте го чули от мене!
— Още веднъж ви благодаря — каза тя. — Ще ви изпратя коректурите. Довиждане, мистър Браун. Довиждане, мистър Лемптън.
От върха на стълбите ние гледахме как се отдалечава.
— Хубава жена — сподели Браун. — Виж й походката! — Той бутна вратата. — Само зъбите й са едрички!
— Доколкото я видях, наистина е красива.
— И е решителна. Пускат някаква серия очерци — един ден от живота на еди-кого си… — знаеш какво представлява! — Той ми помогна да съблека палтото си, което за него беше признак на необичайно уважение. — Цяла седмица се мъчи да ме хване. Не ме интересуваше никак и защо, по дяволите, да ме интересува? Но ми омръзна да я отпращам.
— Ще ви изпратя коректурите — така му каза тя. Ще пише очерк за тъста ми. Ще мисли за него, ще се опитва да си спомни как изглежда, какво е говорил, какво е направил. Мен няма да спомене; но това не значеше, че няма да си спомни за мен. А аз щях да видя отдолу името й; все пак това беше нещо, за което можех да се хвана.
— Малко известност не вреди никога — подхвърлих аз. — Разведе ли я из завода?
— Ралф я разведе.
— Ралф?
— Ралф Хедърсет.
— Не знаех, че работи при нас.
— Той се опитва да сключи някои сделки с нас. Или по-скоро баща му.
— Не виждам защо той е трябвало да я развежда из завода.
— Имаше свободно време. А нали знаеш, всички стоманолеярни заводи са еднакви. Всъщност беше невъзможно да го спра. — Той се изсмя. — Ще трябва да е нащрек. Знаеш какви са вдовиците.
— Вдовиците ли? — попитах аз.
— Съпругът й умря миналата година. Нещастен случай при плуване. Не си ли спомняш?
Огледах входа като затворник, който за първи ден е в тъмницата; изведнъж стените, боядисани в жълто и зелено, безбройните съобщения и миризмата на боров дезинфектант загубиха всяка власт над мен. Стоях върху доста мръсния под в преддверието на Консервативния клуб в Уорли и това беше всичко.
— Караш малките момченца да вършат мъжка работа — казах. — За в бъдеще аз ще развеждам вдовиците.
— Ще имам пред вид — отвърна той.
— Разбира се, аз ще им показвам само как се обработва стомана — говорех съвсем леко; не трябваше да рискувам. Така мъжете винаги разговаряха за вдовиците — и докато се изкачвахме по стълбата към бара, ние продължихме да приказваме за нея със същата тромава насмешливост.
Двамата с Браун седнахме на една ъглова маса. Отпуснах се в стола; въпреки че барът беше боядисан в същите потискащи зелени и жълти тонове, столовете бяха нови и удобни. Отпих глътка уиски и усетих как топлината му заглади острите ръбове.
— Имах нужда да пийна — казах.
— Пий още едно.
Без да се огледа назад, той вдигна ръка; келнерът се появи чак от другия край на залата. Браун беше от ония хора, на които келнерите обръщаха внимание; от същия род беше и Ралф Хедърсет, помислих си с лека завист…
— Ще изпия чаша битър14 — заявих аз.
— Каквото искаш, момчето ми. — Той даде поръчката. — Ако някой го е заслужил, това си ти. Много се радвам, че дойде тука тая вечер, не си мисли, че ми е все едно.