— Нямам нищо против — отвърнах аз. — Защо да протакаме, щом може и сега да се видя с него.
— Свободен си да се откажеш — продължи той. — Аз поразмислих по този въпрос. Не съм сигурен…
— За какво не си сигурен?
Той въздъхна. Обикновено въздишките му бяха нарочни и бурни, но този път въздъхна, без да иска.
— На Сюзън няма да й бъде приятно. И на Маргарит.
— Не става дума за техните вкусове, струва ми се.
— Не. Всеки мъж трябва да постъпва така, както смята за най-правилно. Но ти сигурен ли си, че желаеш тая работа? Има още време да се откажеш.
Освен нас в бара имаше само четирима души; всичките бяха на една възраст с Браун. Познавах ги и четиримата, или по-право, знаех с какво се препитават — дървен материал, брашно, текстил, застраховки. Дървеният материал и Брашното стояха на бара и разискваха цената на работната ръка; на една маса в другия край Текстила се оплакваше от високия наем на гаража си. Застраховките слушаха внимателно и чакаха своя ред. От съседната стая чувах удари на билярдни топки и неясни възгласи. Предстояха ми още хиляда вечери, през хиляда такива вечери щях да слушам подобни хора. Благоденствуващи недоволници на средна възраст, солидни, разумни граждани; неусетно в усилието си да не ги обиждам, аз щях да стана точно като тях. Ще чакам своя ред, за да се оплаквам, ще чакам своя ред, за да получа удар, ще чакам своя ред, за да умра. А Хари щеше все повече да се отчуждава от мен и Барбара, дори Барбара щеше да престане да ме обича… Светът със смях щеше да я накара да не ме обича; тя щеше да омъжи за някакъв зализан тип, като Хедърсет, вече нямаше да измисля приказки за топли великани, нямаше да вижда замъци в Скуиръл гордж. Сюзън пък щеше да се превърне във въплъщение на майка си. Всичко беше уредено; бях взел това, което желаех, и сега плащах първата вноска.
— Не съм се отказал — заявих аз. — Освен ако ти се отказваш.
— Не, не. Един-двама в клуба се изказаха малко… неприятно. Но не бяха от хората, които имат значение.
— Интересно кои са били?
— Търси ги сред пиячите на портокалов сок и няма да сбъркаш.
Той имаше на ум бунтовните елементи; в град като Уорли подобно определение ми даваше широк простор за догадки.
— Всъщност тази групичка не ме безпокои — казах аз.
— Така и трябва. Само пази носа си чист, това е всичко.
— Никога не правя обратното — отвърнах аз.
— Ти добре се оправи, Джо. Внимавай за нататък!
Това изключваше Джин. Изключваше дори ходенето ми на гости в Лондон без жена ми. Чудех се дали да кажа на Сюзън, че съм ходил на гости. Нямаше да й разправя всичко, разбира се; но би било по-разумно пръв да й кажа. Уорли и Лондон не бяха толкова откъснати. Спомних си Джеф.
Тогава не бях чак толкова пиян и знаех, че той ме ревнуваше. Беше прехвърлил вниманието си върху Джуди, защото в Джуди беше хлябът му; но всъщност, искаше Джин. А майката на Джеф живееше в Уорли и от време на време Джеф посещаваше Уорли, при това Джеф спокойно можеше да се възползува и от телефона. Вече беше твърде късно да се безпокоя; но занапред трябваше да помня тези неща; бях гражданин на жълто-зелената страна, тук девизите бяха „внимавай“ и „пази носа си чист“ — повече предпазливост никога не е излишна. Трябваше да помня кой съм, не можех да си позволя и най-дребното неблагоразумие.
— Няма нужда да ми го казваш — рекох аз. — Уорли е малък град.
— Прекалено малък. — Браун погледна часовника си. — Къде, по дяволите се бави Джордж?
Аз посочих към вратата.
— Говорим за вълка и той в кошарата!
Браун остана седнал; аз станах и се здрависах о Джордж. В тази стая и при тази компания сякаш се виждах с приятел; беше десет години по-стар от мене, но въпреки това от моето поколение. На времето го бях мразил, той беше пречката между мен и Алис. А сега виждах в него само един човек на средна възраст, среден ръст, елегантен, с мустачки и студени очи. Студени или вглъбени?
— Радвам се да те видя, Джордж — казах аз. — Какво ще пиеш?
Той седна.
— Бренди, Джо, ако обичаш. — Погледна Браун. — Какво ти става?
— Закъсня.
— Бях при моята любима! — Той изговори последните две думи с ироничен патос.
Поръчах напитките. Имаше предимства да си гражданин на жълто-зелената страна — преди десет години нямаше да го посрещна с такава лекота, не бих си позволил да смажа този миг с бренди.
— Много добре изглеждаш, Джордж — подех аз. — Как е работата?
— Никога не е вървяла по-добре — отвърна той. — А ти не прави такова възмутено лице! Защо да се лъжем?