— Тогава иди да си облечеш първо твоето пеньоарче. И чехлите.
Влязох обратно в спалнята да си взема моите чехли и пухестия халат. Той имаше цвят на камилска вълна и го бях купил, когато живеехме на Пъдни лейн; сега бе по-скоро одърпан, отколкото пухест и ми беше твърде широк още от самото начало. В къщата на Пъдни лейн, където духаше по коридорите и банята бе леденостудена, неговата дебела, плътна тъкан ми служеше добре, но сега вече нямах нужда от него. Нафтовото централно отопление поддържаше в къщата такава топлина, че почти не се нуждаехме от дрехи. Не възразявах срещу това, но понякога, сигурно от чувство на извратеност, ми липсваше удобството на стария халат в зимните утрини, както ми липсваше и откритият огън в голямата кухня. Но не възразявах срещу това; напоследък все по-често не възразявах. Барбара пак се появи, облечена в розовото си пеньоарче с качулка, намъкната върху главата.
— Искам да станеш моя кон — каза тя. — Искам да станеш моя рунтав кон.
Клекнах и тя ми възседна раменете. Не признаваше друг начин да слиза или да се качва по стълбите; смъкнах се бавно, като се придържах за стената. Тя през цялото време приказваше, без да отделя думите си — винаги така правеше, когато биваше възбудена. Доколкото можех да разбера, това беше началото на приказка; в нея участвувах аз и като човешко същество, и като рунтав кон — участвуваше също и замъкът в Скуиръл гордж. Появи се някаква заплаха под формата на великан — но струва ми се не топъл великан — и Барбара беше едновременно спасителка и спасявана.
Щом стигнахме хола, клекнах до прозореца и сложих Барбара на пода. Вдигнах щорите; на юг, от другата страна на Скуиръл гордж, се виждаше Синдрам грендж. Том Синдрам беше умрял преди дванадесет години; спомних си как една вечер в театъра Боб Стор ми го показа. Той беше дребен, посивял старец, който явно носеше нагръдник; Боб с известно страхопочитание в гласа каза, че бил най-стиснатият дъртак в Уест Райдинг, което означаваше целия свят, и че можел да осребри чек за сто хиляди и да му останат още толкова. Но когато умря — наскоро след моето идване в Уорли, — се откри, че дължи на данъчните власти почти сто хиляди; и не можаха да му вземат пукната пара. Не успяха да разберат и за какво си беше похарчил парите; поради тази причина в Уорли си спомняха за него с добри чувства.
А сега той беше мъртъв и Синдрам грендж беше взет от окръга за Културен център. Сега там се провеждаше неделен курс по театрално изкуство — или май по „разновидностите в съвременния театър“. Почти целия си вчерашен следобед прекарах, развеждайки една група из „Драматиците“. Не приех поканата да посещавам курса; сега, когато гледах куличките и назъбените стени на Синдрам грендж, полузакрити от утринната мъгла, съжалих, че не бях приел поканата дори и само за да кажа на Барбара, че съм бил там. Защото Синдрам грендж беше нейният замък; цели петдесет дни го гледахме всяка сутрин през прозореца на хола и това се беше превърнало в ритуал. Нито ритуалът, нито приказката се променяха; тя винаги мълчаливо се заглеждаше в Синдрам грендж, после ми казваше на пресекулки — защото, изглежда, смяташе за нужно да задържа дъх, когато се съсредоточаваше, — че Барбара се прибира в къщи.
Но според сезона имаше и някои разлики; през февруари Барбара се прибираше в къщи, газейки снега, и в къщи я чакаше баница със сирене. Тази сутрин, когато влязохме в кухнята, там имаше цветя. „Цветя повтаряше тя непрестанно, — всякакви цветя.“ После забрави приказката и ме загледа как пълня чайника с вода.
— Моят сок — каза тя и заподскача надолу-нагоре. — Моят сок. Дай си ми моя сок.
Щракнах ключа на печката. Тя смръщи лице.
— Татко, не спирай, дай си ми сока! Защо спираш, дай си ми сока?
— Не бъди толкова нетърпелива, червенобузке — отвърнах аз.
— Не съм червенобузка. Ти си червенобузка.
— Недей мисли, че светът е направен само за тебе, миличка. — Не повярвах сам на думите си, според мен целият свят й принадлежеше.
Никога не бях изпитвал подобни чувства към Хари; дори когато беше на нейните години, той винаги оставаше странно затворен и саможив, и то дотолкова, че понякога ме караше да се чувствувам виновен. А сега, след една година в подготвителното училище, той сякаш се нуждаеше от мене още по-малко; внезапно разбрах, че дори не знам къде се намира в този миг. Утрото помръкна, покритата с линолеум маса и четирите стола до нея сякаш принадлежаха на някое кафене, а не на частна къща и розовите тапети — изрисувани с празнични сцени, вероятно мексиканска фиеста — бяха прекалено ослепителни, за да бъдат уютни. Долапите бяха вградени и Лари Силвингтън, който изготвяше повечето от декорите на „Драматиците“, ги беше декорирал със специални стенописи като коледен подарък за Сюзън. Стенописите изобразяваха Сюзън в нейните четири големи роли — „представления, които, миличка, ние винаги ще помним с очарование и благодарност“ — и бяха живи, весели, находчиви. Лари знаеше да борави с линиите, да предава движения и подробности с няколко щрихи. Това беше най-хубавият коледен подарък, който Сюзън е получавала — тя не можа да са сдържи и го целуна: Лари беше истински приятел, твърде мило бе от негова страна да отдели толкова много от времето и таланта си; той имаше въображение и това струваше повече от качествата на мнозина други… И все пак на мен ми липсваше старият кухненски шкаф, който сега беше прехвърлен в гаража; липсваше ми, защото беше мой сватбен подарък от леля Емили, липсваше ми, защото никой, освен мен не чувствуваше липсата му. Леля Емили надали щеше да забележи неговото отсъствие, защото леля Емили надали щеше да ни дойде на гости. Най-напред трябваше да я поканят, нали?