— Много ми е приятно да чуя, че поне един бизнесмен не се оплаква — каза тъстът ми.
— Аз никога не съм се оплаквал, Ейб.
Джордж заразглежда ноктите си. Те блестяха от наскоро направения маникюр; махна някакво петънце от малкия пръст на лявата си ръка. Не създаваше впечатление за женственост, а сякаш поддържаше в ред някакво оръжие.
— Сега няма от какво да се оплакваме — рече тъстът ми. — Отървахме се от лейбъристките копелдаци!
— И при лейбъристите си бях добре — отвърна Джордж. — Всъщност дори по-добре.
— Опасен си, Джордж!
— Винаги съм бил такъв — съгласи се Джордж. Той пое чашата с бренди от келнера. — В това се крие тайната на успеха ми.
Гласът му беше лек и хладен, какъвто си беше винаги; нищо не можеше да го засегне.
— Е, Джордж, какво мислиш за новия ни кандидат?
— Казах ти вече. Имаме нужда от нова кръв. Може би Джо ще ни поразбуди малко. Искам само да се уверя, че ще кара добре с нас. Ако не ми изневерява старческата памет, на времето Джо беше бунтовник. Така ли беше, Джо?
— Не си чак толкова стар — възразих. — Но аз никога не съм бил революционер в точния смисъл на думата.
Той се усмихна леко.
— Вярно е. Ти си и член на клуба от доста време. — Той погледна жълто-зелените стени и направи гримаса. — Това, разбира се, не доказва нищо. Половината от членовете ни гласуват за лейбъристите. Идват тука заради билярда и бирата. И за да се махнат от жените си.
Браун се изправи.
— Аз май ще трябва да се прибера при моята. Ще си помисли, че съм останал да живея тука. Приятно пътуване, Джордж. — Той си тръгна, но се върна и за моя изненада разтърси ръката ми. — Довиждане, Джо.
Седяхме и мълчахме, докато той излезе, самоуверен, тежко пристъпващ, човекът, който беше уредил всичко за пълно свое задоволство.
— Награден си с орден за успеха — забеляза Джордж. Не беше пропуснал ръкостискането.
— Нова трева ще поникне над бойното поле — отвърнах аз.
Залата започваше да се изпълва. Погледите на всички сякаш бяха отправени към нас; всички бяха леко учудени.
— Тава е, защото не те виждат тук достатъчно често — обясни Джордж.
— Не смятам, че е така.
— Ще свикнеш. Кажи ми как е Тифилд тия дни?
— Държи се.
— Знаеш ли, че на времето беше лудо влюбен в твоята тъща?
— Това е новост за мене.
Когато някой те осведомява за нещо, винаги бъди благодарен. Ако го знаеш вече, защо да лишаваш събеседника си от удоволствието? Придадох си заинтересован вид.
— Разбира се, това беше преди много години. Преди да се оженят. Браун изпревари Тифилд — и това е. Съмнявам се, че Тифилд му е простил за тая работа.
— Ако Тифилд я познаваше толкова добре, колкото мен — казах аз, — щеше да му благодари на колене.
Джордж поклати глава.
— Преди четиридесет години тя е изглеждала като Сюзън, а не като тъща ти.
А след четиридесет години Сюзън щеше да изглежда като тъща ми. В жълто-зелената страна времето минаваше бързо.
— Полезно е да знаеш такива работи — поучи ме Джордж. — Все още ли мислиш, че бизнесменът не е човек?
— Опитвам се да мисля обратното.
— Положи малко повече усилия — каза той. — Ако бях на твое място, нямаше да го забравям. Твоят тъст смята, че Тифилд се е променил. А той не е. Ти вървиш по минирано поле.
— Искаш да кажеш, че тъстът ми върви.
— И ти също, защото ще хвърли вината върху теб.
— Това е вярно.
— Казвам ти го за твое добро. — Той повика келнера. — Колкото и да е чудно, но чувствувам някаква отговорност за теб. Ти слепешком вървиш напред и си удряш главата в каменни стени…
— Някой път ги пробивам — отвърнах аз.
— Когато си по-млад, можеш да ги пробиваш. Но не и сега, Джо, вече не.
Той ми подаде табакерата си. Цигарите в нея бяха по-дебели от обикновените и носеха неговите инициали.
Бръкнах за запалката си, но извадих вместо нея един от рекламните кибрити, които бях взел от „Савоя“. Той погледна кибрита и се захили.
— Карай смело напред.
Усмивката го правеше да изглежда по-млад; за първи път започвах да разбирам защо Алис се беше омъжила за него.
— Не исках да идвам тази вечер тука — казах аз.
— Разбирам те. Няма нужда да говорим за причините, нали? Всъщност и аз самият не исках да дойда… — Той прехапа устни. — Тука не можем да разговаряме.
Разговаряхме в къщата му на Пенък лейн. Пенък лейн беше тясна непавирана пресечка на Поплар авеню; по някакви незнайни причини тази уличка се ценеше повече и от Поплар авеню. Къщата на Джордж не бе най-голямата, но — най-новата; бе здрава, традиционна сграда — вилен тип и се различаваше напълно от бетонния клуб на Линет роуд, където бяха живели с Алис.