Беше къща, която Алис би харесала; но иначе вкусовете му не бяха се променили. Наляхме си бърбън („Помня твоята слабост, Джо“) и това ни предпази от острото потиснато чувство; цветовете бяха твърде светли, мебелировката твърде аеродинамична и абстрактните картини твърде абстрактни. А къщата беше прекалено чиста и подредена, къща на чист и подреден мъж, който живее сам.
Повечето време Джордж говори, разхождайки се неспокойно из стаята. Уискито сякаш се попиваше от моята умора и оставяше главата ми чиста, езикът ми не се заплиташе; Джордж обаче беше на своя територия и се отпусна. Той не се зачерви, нито пък побледня, но твърде скоро лицето и гласът му се измениха.
— Това е идея на Морин — рече той неочаквано, след като спря да говори за моя тъст. Донесе една снимка от лавицата над камината — не изглеждаше на повече от тридесет години; беше тъмнокоса, с решителна уста. Като че ли се забавляваше от нещо, но някак мило. Върнах му снимката; той я пое внимателно, сякаш ако я изпуснеше, щеше да я нарани.
— Хубава е — казах аз.
— Ще се оженим.
— Моите поздравления.
— Още не е официално. Но скоро ще бъде.
Той седна. Такова кресло, сребристо и във формата на половин черупка от яйце, съществуваше според мен само по рекламите на „Ню Йоркър“. Изглежда, на Джордж му беше удобно в него; той имаше телосложение от двадесетия век. Моето телосложение не беше подходящо, тази стая не беше подходяща за мене, щях да се чувствувам нещастен в нея… Бях прекалено уморен и доста пийнал. Трябваше да кажа нещо приятно на Джордж и да се прибирам у дома.
— Радвам се — рекох аз. — Ужасно е да живееш самотен.
— Много време съм живял самотен — отвърна той. — Целият си живот. Знаеш ли — той напълни чашата си, — когато Алис умря — той млъкна и ме изгледа едва ли не с нежност, — когато Алис умря, аз бях доволен. По-добре е да си самотен сам, отколкото да бъдеш самотен с някой друг. Ако имахме деца, може би щеше да е друго.
Беше единадесет часът; Сюзън сигурно си бе легнала. Ще се съблека пред стаята и тихичко ще се промъкна до нея. Но най-напред ще вляза в стаята на Хари и ще му оставя цветния филм, за който ме беше помолил. А после ще вляза в стаята на Барбара и ще сложа до нея голямото мече, което й бях купил от „Хамлис“. Не се прибирах у дома при Сюзън, а при децата. За миг изпитвах съжаление, към Джордж.
— Мислиш ли за нея понякога? — попита той.
— Няма никакъв смисъл.
— Сипи си още малко — каза той. Гласът му беше надебелял.
— Не, благодаря, Джордж. Трябва да си ходя наистина.
— Настоявам да пиеш още едно. От десет години не сме пили заедно. Повече дори. Хайде, пийни с мен!
Подадох му чашата си.
— Малко ще ти сипя — рече той и наля конска доза.
— На здраве. И въпреки всичко, Джо, мислиш ли понякога за нея?
— Понякога.
— Глупав си. От нея нямаше да видиш добро. Щеше жив да те изяде.
За моя изненада очите ми залютяха от сълзи.
— Остави я на мира.
— И Морин казва така. Казва го, откакто се познаваме. Щастлив ли си сега, Джо?
— Толкова, колкото и другите.
Не можех да му кажа друго; бе съпруг на Алис и не можех да го лъжа. И той добре го знаеше.
— Не си особено щастлив. Просто като другите и имаш дъщеря.
— И син.
— Но синът е на майка си. — И на дядо си.
— А дъщерята си е твоя. Да, понякога става така.
— Може и на тебе да ти се случи — казах аз. Изправих се с усилие; моето кресло въпреки че не беше с толкова модерна форма като креслото на Джордж, изглежда, ме беше принудило да седя твърде облегнат.
— Ти си грохнал — установи той. — Ще те закарам до вас.
Гласът му внезапно бе загубил нападателната си нотка и той, изглежда, забрави за конската доза, която не бях изпил.
По пътя към къщи не говорихме; но ми се струваше, че той изпитва задоволство от нещо. Допусках какво го радва, какво го кара почти да се усмихва от време на време; започнах да изпитвам топлота към него. Той слезе от колата и дойде с мене до портата на градината. С облекчение видях, че къщата е тъмна. Бях си у дома и знаех, че обрецията и поветицата бяха цъфнали. Сега ги разпознах само по местата им; утре щях да ги видя разцъфтели в синьо-розово, лавандулово и тъмночервено.
— Ела да пиеш нещо — предложих на Джордж.
— Много е късно — отвърна той. — Благодаря ти все пак.
— Доведи някой път Морин на гости — викнах му, докато се качваше в колата.
— Ще ми бъде много приятно — отвърна той. — Лека нощ, Джо.
Вратата на колата хлопна. Сякаш се бе затворила врата на железопътен вагон; сега Джордж имаше „Мерцедес“. Гледах подире му, докато се загуби от погледа ми, после пристъпих към входа. Не влязох веднага; обърнах се и погледнах навън още веднъж. Помислих си, че вече всичко е уредено, всички болки бяха премахнати. Уорли си беше останал същият, Уорли накрая бе победил, Джордж щеше да си има деца от новата жена и мъртвите щяха да почиват в мир. Влязох, затворих внимателно вратата и отворих куфара си, за да потърся цветния филм и мечето.