— Ще отида да й кажа — рекох аз.
Герда се смръщи.
— Мистър Лемптън, вие приличате на татко.
— Каза го вече — отвърнах аз.
— Почакайте. Не исках това да кажа — тя се изчерви.
— Хайде, хайде, не се плаши — подканих я аз.
— Вие сте добър човек. Много сте мил и сърдечен. Много добър баща сте и сте много щедър. Много работите, а сега станахте и съветник, защото искате да дадете всичките си сили, нали? И децата ви са хубави. Аз ви харесвам, мистър Лемптън. И ето… — тя замълча за миг. — Не мога да намеря думи — пошепна тя.
— Струва ми се, че се изразяваш доста добре — отвърнах аз.
— Благодаря ви. Трябва да кажа, че понеже ви харесвам… — тя пак замлъкна.
— Какво има, Герда?
Тя сведе поглед към полата си и я придърпа върху коленете.
— Съжалявам, че ще си ходя преди първоначалния срок. И тука бях щастлива, докато… докато татко се разболя. Разбирате ли?
— Не се безпокой — успокоих я аз. Почувствувах се леко смутен, но в същото време бях щастлив. Един ден Барбара щеше да стане на двадесет години, щях да имам дъщеря, която ще съкрати престоя си в чужбина, за да се грижи за татко си. Бих целунал Герда, ако не се боях, че ще изтълкува целувката погрешно — направих компромис, като й се усмихнах, потупах я по ръката и се качих при Сюзън.
Погледнах в стаята на Барбара. Тя спеше, прегърнала мистър Мъпси, мечето, което й бях купил от Лондон. Беше изритала термофора с топла вода от кревата си, както й бях предложил; искаше го само защото имаше формата на прасенце — синьо прасенце със запушалка на главата — и понякога прасенцето я придружаваше в пътешествията й. Сама бе избрала тапетите на стаята си — розови кораби, които плуваха върху бледосиньо море заедно с делфини и моржове. Беше поискала кораби, а не феи или Мики Маус, а за тавана поиска небе със звезди. Така че таванът бе тъмносин, изпъстрен със сребърни звезди, по които да се ориентират корабите.
Тя се извъртя до края на кревата и измърмори нещо, което не можах да доловя. Но каквото и да се въртеше в главата й, то не беше омраза, страх или нещастие. Тя бе твърде пълна с любов и мракът не можеше отникъде да нахлуе в нея. Още когато се роди, тя отблъсна мрака; преди пет години над брачния живот беше надвиснал мрак, мрак, който по онова време не можех да си обясня. Но когато се роди Барбара, тайната се разкри. Пристъпи на плач, пристъпи на отвратително настроение, страстни нападения с драскане и хапане, дълги периоди на мрачно мълчание — нямаше нужда да бъда психиатър, за да си ги обясня. И ето че сега всичко започваше отново. Решението беше в ръцете ми, ако приемем думата „ръцете ми“ за евфемизъм.
Почуках на вратата на спалнята. Никой не ми отговори. Почуках пак.
— Ще събудиш детето — каза Сюзън. — Влез, за бога.
— Не си ли почти готова, мила?
Целунах голото й рамо.
Тя се отдръпна.
— Не прави така! — сопна ми се.
— Съжалявам — отвърнах аз. — Твоят съпруг най-покорно се извинява, че те е целунал.
Тя сякаш не ме слушаше.
— По дяволите! — викна. — Нищо не излиза! — Тя хвърли четката си на земята. — Май няма да отида.
Под очите й имаше тъмни сенки и синкавочерната й лъскава коса сега изглеждаше матова и безжизнена. Но въпреки това, тя щеше да бъде най-красивата жена там; нездравият й вид според мен я правеше по-привлекателна, пълнотата на лицето изчезваше и чертите ставаха по-остри.
— Срамота ще е да не отидем — казах аз. — Рядко ни се отдава случай да излезем заедно.
— Сега ли го откри?
Тя запали цигара. Забелязах, че пепелникът на тоалетната е пълен. Отскоро беше започнала да пуши турски цигари; спалнята беше изпълнена с тежкия им аромат.
— Много пушиш — подхвърлих аз.
— Гледай си твоята работа!
— Та това е моя работа! — Порази ме внезапна мисъл. — Надявам се, че не си започнала да пушиш в леглото, докато ме няма.
Тя беше свикнала прислужниците да прибират след нея, да разтребват, да изпразват пепелниците, да загасят лампите и да затварят кранчетата на газопровода. И особено да изпразват пепелниците; усетих миризмата на изгорен чаршаф, чух детски писък, видях малко овъглено телце. Изведнъж изпитах омраза към Сюзън.
— Не можеш да си представиш колко лесно може да стане беля — казах аз. — Барбара…
Тя се обърна към мене.
— Млъкни или няма да дойда!
— Както искаш — отвърнах аз. — Казах го заради теб.
— Заради мен! Знаеш ли тази седмица колко вечери си се задържал в къщи? Нито една. Всяка вечер си навън. Заседания на съвета, заседания на партията, „Драматиците“ — връщаш се в къщи, набутваш храна в търбуха си, казваш лека нощ на Барбара и излизаш. Защо си правиш труда изобщо да се връщаш?