Тя пак взе да четка косата си толкова енергично, че нямаше да се изненадам, ако от нея изскочеха електрически искри.
— Хайде да не спорим — казах аз. — Не се сърди. Тези неща съм длъжен да ги върша. Да не спорим.
— Не, разбира се, че не трябва да спорим. Трябва да правим каквото ти е угодно. Ти държиш повече на баща ми, отколкото на мен. Дори държиш повече на Джордж Айсджил. На тях държиш повече, отколкото на децата. Да, за теб Джордж Айсджил е по-важен от дъщеря ти, за която казваш, че толкова много обичаш. Не съм го забравила.
— О, господи! — възкликнах аз. — Та това беше преди цял месец!
— След два дни в Лондон, се връщаш. Пътуване, за което казваше, че ти било наложено. Уморително пътуване. Напрегнато пътуване. Отегчително пътуване. Може да се помисли, че всеки нормален човек ще иска да се върне в своя дом при жена си и децата си. Но не и ти. Баща ми иска да се срещнете в Клуба на консерваторите. И ти отиваш, макар да си уморен. Но и това не стига. Все още не можеш да се прибереш у дома си. Все още е рано. Отиваш в къщата на Джордж Айсджил и поркате до полунощ…
— Виж какво, няма да се разправяме пак по този въпрос. Извиних ти се…
— И то не с друг, а с Джордж Айсджил. Десет години не му проговори, не можеше ли да продължиш така? За какво трябва да си говорите? За Алис, нали?
Отстраних погледа си от нея.
— Алис е мъртва. Всичко е минало и забравено.
— Съмнявам се — каза тя спокойно.
— Всичко това беше преди да се оженим. И нямаше да се случи, ако Джордж се беше отнасял добре с Алис. Аз бях млад, глупав, а Алис беше десет години по-стара от мене… — гласът ми заглъхна.
— Да, хвърли, сега вината върху нея! Хвърли сега вината на нея, че се самоуби, когато я захвърли. Можеш и това да направиш.
Изведнъж поисках да я ударя.
— Млъкни! Затваряй си гадната уста! Какво искаш повече, глупачке?
Част от гнева ми бе насочен към мен самия. Прехвърлях цялата вина върху Алис, давах си вид на невинен младеж, подведен от по-възрастна жена. По-добре щеше да бъде, ако не се бях опитвал да се оправдавам; така поне нямаше да изменя на Алис.
Сюзън се изсмя. Смехът й не беше естествен, а груб и принуден, пълен с презрение.
— Засегна те, нали? Все още не обичаш да си го спомняш, нали Джо?
Седнах на леглото. „Ако Сюзън не беше тук — помислих си аз, — щях да легна и да заспя. Щях да гледам жълто-сивите тапети, блестящата бяла боя и нямаше да мисля за нищо.“ Затворих очи.
— Джо, чуваш ли ме?
— Не — казах аз. — Не те слушам. — Изправих се. — Пие ми се нещо.
— Пак изчезна, нали?
— Не разбирам за какво говориш.
— Понякога изведнъж изчезваш. Не мислиш за мен, за никого не мислиш.
Тя отпуши шишенце с парфюм. Досега не беше употребявала такъв тежък, прекалено сладникав парфюм на второстепенна певица във вариете. Но може би защото беше необичаен, за миг я видях като привлекателна млада жена в черно и бяло — една разсъблечена непозната.
— Изморен съм — казах аз. Взех шишенцето парфюм. — Нов е.
Тя грабна шишенцето от ръката ми.
— Исках да го опитам.
— Добре е. Само веднъж се живее. — Погледнах през рамото й. — Красиви са, наистина. Защо не дойдеш така?
Тя сложи ръце върху гърдите си.
— Не ме зяпай — сопна се тя. — Върви ми направи нещо за пиене. Хубаво, сухо мартини.
— Само с няколко капки вермут в джина.
— Ето го, моят Джо. — Тя се намаза с парфюм зад ушите. — Извинявай, че ми е толкова лошо настроението.
— Забрави го — рекох аз. — Животът е много кратък.
— Аз съм ревнивка, аз имам собственически чувства — заяви тя.
Сюзън помириса шишенцето и го запуши.
— Малко силен е наистина.
Извадих портфейла си.
— Пет лири за цялата нощ, госпожице?
— Лошо момче!
Целунах я по бузата; тя заприлича на ученичка — израз, който отдавна не бях виждал по лицето й, и предизвика у мен странна, роднинска нежност.
— Най-страшното би било, ако не си ревнивка и ако нямаш собственически чувства — отвърнах аз.
— Точно така. — Тя ме бутна леко. — А сега, робе жалък, върви да ми приготвиш едно мартини!
Докато я чаках, приготвих и един коктейл за себе си. Кавгата мина, мина така бързо, както беше и започнала; въздухът се прочисти. Но тази буря нямаше да бъде единствената. И в някой от близките дни щях да пропадна сред бурята. Някой от близките дни Сюзън щеше да каже нещо, на което единственият отговор би бил да я напусна.
Герда пееше в кухнята. Песента беше немска; долових само, че се говореше за някакъв кораб на смъртта. Мелодията бе дрезгава и остра; не беше музика, а по-скоро мъка, груба, действителна мъка. Този кораб на смъртта, доколкото можах да разбера със слабите си познания по немски, скоро щеше да дойде, за да отведе много хора. Те не очакваха кораба на смъртта, но той беше вече на път.