Оставих празната си чаша и отидох при канапето. Полегнах за малко с възглавница под главата и ми се стори, че съм щастлив. Казах си, че не съм уморен; само за миг се бях разтоварил.
В медната ваза върху бюрото имаше букет лунарии и овалните бели шушулки прозираха от светлината на залязващото слънце. Бях помогнал на Барбара да ги набере следобеда, тя ги наричаше книжни цветя. Казах й по-хубавите епитети — копринени цветя, парички, лунни цветя — но за нея те си оставаха книжни, твърде елегантни и гладки, за да бъдат истински.
Изведнъж товарът пак се намери върху гърба ми; в стаята нямаше спокойствие. Станах и преобърнах джобовете си за цигари. Нямаше никакви. Отидох до сребърната кутия за цигари на масичката — когато й дойдеше на ума, Сюзън я пълнеше; сякаш я бях виждал да я отваря днес. Лявото отделение беше пълно; в него винаги стояха турски цигари. Дясното беше празно.
Казах си, че няма значение. Нямаше значение. Щях да си купя цигари на път за Александра хол. Не ми се пушеше чак толкова; ако нямаше изобщо цигари, не бих се ядосвал. Тръшнах капака на кутията и отидох при барчето.
7
Неделният предобеден аперитив у тъста ми беше нещо като традиция за Уорли. Той канеше гости десетина пъти в годината, обикновено първата неделя в месеца; според годишния брой на поканите можеше да се съди за общественото положение на всеки един в Уорли или за отношението му към семейство Браун, което беше същото. Това беше удобна форма за отхвърляне на официалността и в същото време служеше вместо подбор; ако човек биваше поканен на аперитив в неделя сутрин, това не значеше още, че ще бъде поканен на вечеря, но ако не биваше поканен на аперитив в неделя сутрин, то това означаваше, че за семейство Браун този човек не съществува.
Ние със Сюзън, като близки родственици, се смятахме винаги поканени и аз разумно не отказвах. Тази неделя сутрин обаче много повече ми се пиеше халба битър в „Кларендън“. Докато се отдалечавахме с колата от Сент Алфред, имах непредпазливостта да го кажа на Сюзън.
— Много жалко, че е така — отвърна тя.
Смених на по-ниска скорост, за да взема острия завой към Сент Клер роуд.
— Няма нищо жалко — рекох аз. — Просто ми мина през главата.
— Какви особени мисли ти минават през главата — каза тя. — Отиваш с мен на гости да пиеш аперитив, а би предпочел да пиеш без мен в кръчма.
— Не съм казал такова нещо.
— Но никога не искаш и аз да идвам в „Кларендън“.
— Никога не си казвала, че искаш да дойдеш.
— Да, аз не искам да ходя там. Но на теб ти харесва. Защо тогава не ме оставиш у нашите и после да се върнеш в града. Незаменимите ти кръчмарски познати! Всичките твои проклети избиратели! Хората, които се възхищават от теб! Ще кажа на татко защо не си могъл да дойдеш…
— Кажи му да върви по дяволите! — прекъснах я аз.
— Чудесно! Чудесно! — рече тя. — Ти винаги се изразяваш толкова мило, нали?
— Извинявай — казах аз. — Хайде да го забравим.
Сюзън не ми отговори; когато я погледнах, с изненада видях, че плаче. Завих надясно и спрях колата на Ройден лейн — тясна, камениста уличка, южно от Поплар роуд.
— Какво има, мила?
— Нищо — отвърна тя.
Подадох й носната си кърпа.
— Сигурно има нещо. Лошо ли ти е?
— Нищо ми няма — каза тя.
Прегърнах я.
— Не трябва да плачеш в тази хубава рокля.
— Аз съм лоша съпруга — заяви Сюзън. — Ще ти бъде по-добре без мен.
— Тихо, бебче — рекох аз. Взех от нея носната кърпа и внимателно изтрих очите й. — Ще постоим тука, ще изпушим по една цигара и ще погледаме хубавия изглед. Нямаме бърза работа.
— Тук е спокойно — каза тя.
Погледнах широкия тревист склон, осеян с камъни, който стръмно се издигаше зад оградата, нагоре към ливадите на Уорли. Вляво зад нас се виждаше равна, обрасла с трева местност, сякаш от ливадите се беше протегнал голям, груб език. В колата беше много топло; свалих прозореца.
Сложих ръка върху коляното на Сюзън. Миналата нощ и двамата бяхме пийнали повече от обикновено и заспахме, щом главите ни докоснаха възглавниците. А тази сутрин й казах най-после, че Герда си отива; тогава започнахме да се караме, мрачната караница на съпруг и съпруга. В този миг обаче не се чувствувах женен: бяхме мъж и момиче в бял „Зефир“ на безлюден път.
— Да се поразходим малко — предложих аз.
— Не мога с тези високи токчета — отвърна Сюзън.
Разкопчах най-горното копче на роклята й. Тя ме плесна по ръката и закопча отново копчето.
— Не. Не тука — каза го без гняв.