— Какъв добър Джо си ти!
Целунах я; тя ме привлече върху себе си и така ме прегърна, че трябваше да се освободя, за да си поема дъх.
Барбара отново беше сложила качулката върху главата си.
Добър е татко Джо, добър — каза тя. — Даде ми сок с ледени сламки.
Сюзън се наведе и я целуна. Барбара прие целувката без ентусиазъм.
— Нощницата ти прозира, мамо — рече тя. — А през моята пижама не прозира.
Сюзън се засмя.
— По тебе няма какво да се вижда още, нали? А сега тичай в твоето креватче.
— Не ми се спи вече — отвърна Барбара.
— Искаш ли да те наплескам? Щом мама каже, Барбара трябва да слуша.
Барбара си излезе с присвити рамене.
Сюзън наля чая.
— Разглезваш детето — каза тя.
— Тя си е добра по характер. И да искаш, не можеш да я разглезиш. Разбира се, има нужда от деца на нейната възраст — или поне с малка разлика…
— По този въпрос сме говорили вече. — Тя посегна надолу за жакетчето си, което обикновено лежеше на килима до кревата.
— Но не изчерпателно — отвърнах аз.
Отпих малко чай. Ние, Джо и Сюзън Лемптън, никога не бяхме говорили изчерпателно по въпроса да имаме други деца; след раждането на Барбара обаче моят тъст и тъща го бяха обсъдили.
Видях устата на Сюзън да се свива в гримаса, която напоследък предвещаваше кавга. Някога същата гримаса предвещаваше целувка; но някога и тя като мене искаше да имаме пет деца.
— Ако ти беше изпитал всичко, което аз изпитах, когато се роди Барбара…
— Добре, добре. Да не говорим повече.
— Ти си пълен егоист. Сигурно ще ти бъде приятно да умра. Тогава ще можеш да отидеш при оная никаквица Джин Велфри, по която толкова си се заплеснал. Не мисли, че не те забелязах онази вечер. И не само аз.
— Тя не представяла нищо за мен. Слушай, — казах — да не говорим повече. Няма да ти споменавам вече нищо по този въпрос.
Сюзън извади цигара от джоба на жакета си. Както повечето жени тя подчертаваше пушенето си, поемаше дима и го изпускаше с голям шум?
— Бих предпочела да не споменаваш…
Да не говорим повече — ето че пак стана така. Бях отстъпил. В името на разбирателството се отказвах да говоря за това или онова; но нещата не ме оставяха. Нещата се трупаха върху мене, прескачаха ме и ме тъпчеха до пълно покорство — понякога чувствувах, че всички го знаят. Изпитах нещо близко до омраза към Сюзън; тя отново спечели и гримасата й се замени с лека усмивка. И в някой от тези дни нейното „Бих предпочела да не…“ щеше да се превърне в „По-добре недей…“ и тогава щях да бъда принуден да се замисля. Да се замисля „конструктивно“, ако мога да употребя любимия израз на моя тъст. Да се замисля „ясно и смело“, за да прибавя още два любими израза. И в „крупни перспективи“ — не трябваше да забравя да мисля в „крупни перспективи“.
Сюзън не си беше дала труд да закопчее жакета си; не можех да не погледна гърдите й. Това не ми беше приятно, както не ми стана приятно, когато тя сложи ръцете си върху тях и с глас, който беше почти хленчене, каза:
— Хубави са, нали?
Кимнах; нещата пак ме прескачаха. Бяхме заспали едва в четири часа сутринта, едва не се бяхме скарали, а Барбара беше будна в съседната стая. Но щом Сюзън дадеше признаци, аз знаех какво ще се случи. Станах от леглото и навлякох халата си.
— Отивам да взема един душ.
— Студен ли?
На вратата се обърнах към нея.
— Ако не внимаваш, ще се върна в кревата.
— Детето — изхили се тя. — Не забравяй Спок, Джо.
Тя свали жакета си.
— Ще видиш довечера — подхвърлих аз и затръшнах вратата. Нейното хилене сякаш ме последва по коридора.
След закуска излязох в градината. Тази година пролетта закъсня и осуети миналогодишните ми грандиозни планове; бях забавил прекопаването точно с две недели. Харлинг кресънт беше част от нов квартал покрай парка Сент Клер или покрай Ърл роуд според това, кое ви харесва повече. (Продавачите на недвижими имоти обикновено го наричаха „Парковият квартал“, понеже думата „парк“ звучеше по-благородно.)
Освен няколко големи къщи по самата Ърл роуд до войната в квартала не беше застроено нищо. Ние бяхме първите обитатели на Харлинг кресънт, номер седем и когато се нанесохме, в градината цареше пустош. След като цели три години сякаш не бях вършил друго, освен да плевя, прекопавам и да насипвам каруци с вар и торове, вече имаше надежда, че след още десет години тя ще добие далечна прилика с градината от книгата на Хънлит и Леспър. Разбира се, нямаше да има толкова много рози и черешови дървета, толкова гладки поляни, нито толкова фантастично подстригани храсти и дървета, нито пък в нея щеше да стои толкова голяма лимузина, като онази на снимката (според моите изчисления моторът й беше пет метра дълъг). Не си правех и илюзии колко е ефикасна работата ми при моя тъст. Но градината положително щеше да бъде градина; там щяхме да пием чая си през лятото, да ядем собствени ягоди, щеше да има „къщичка“ за Барбара, както самата тя би казала, също и цветя. Барбара щеше да се връща в къщи и да има цветя. И преди всичко градината щеше да бъде нещо, което съм направил аз, нещо, което да ми принадлежи. Греши оня поет, който е написал как бог се разхожда във вечерната прохлада из градината си; моята градина ценях, защото беше почти единственото място на света, в което аз, Джо Лемптън, можех да се разхождам като Джо Лемптън.