Барбара го погледна, сякаш я беше изоставил; върху лицето му неочаквано се изписа пак „карутърсовият израз“ и нейният рев се удвои, а накрая завърши с хълцания, от които цялото й лице почервеня.
— Остави я на мира — смъмрих го аз. — Знаеш, че не обича да й казват бебе. — Потупах я лекичко по гърба. — Уморена е — обърнах се към Сюзън.
— Тогава я сложи да легне — отвърна Сюзън. — Щом толкова я обичаш, погледай я малко и виж дали ще ти хареса.
— Дай ми престилката си — казах аз, — а ти можеш да вървиш да работиш навън. Повярвай, няма да имам нищо против. Пък и сигурно ти ще си по-добра от мене. Лицето ми не е подходящо, нали разбираш… Млъкнах — бях почнал да хленча, хленчех пред децата, вършех нещо, което отдавна се бях заклел да не правя.
— Извинявай — казах аз. — Остави ми децата. Хари ще помогне да измием чиниите, нали, Хари?
Сюзън ме зяпна, лицето й потръпна, след това избяга от стаята. Заех се отново с чинията си, но я оставих настрана наполовина пълна. Наденици, гарнирани с пържени картофи и зрял фасул, бяха любимо ядене на Хари, но не и на мен.
Запалих цигара. Така свършваше бракът. Не бях изпитал никакво състрадание, докато гледах пребледнялото, потръпващо лице на Сюзън; през цялото време само ми се щеше истински и съвсем трезво да я ударя.
Дъждът беше обезцветил небето и смеещите се селяни по тапетите танцуваха не празнично, а около някаква клада, смееха се на някого, който се гърчеше сред пламъците, играеха около обгорялото тяло — устата му, изпъната от агония в гротескна, удължена симетрия — там, в центъра на покрития с калдъръм площад. И сега, когато се вгледах в картината, тапетите сякаш не позволяваха да се види целият площад. Рисунката беше непълна; но ако се вгледах достатъчно дълго, щях да видя липсващата част.
— Къде отиде мама? — попита Барбара.
— Близо е — отвърнах аз.
Започнах да прибирам чиниите.
— Ела да помогнеш на татко. И Хари ще дойде.
— Искам си моята мама — каза Барбара.
— Скоро ще се върне — рекох аз. — Ще ти прочета една приказка.
— Не искам приказка. — Тя пак заплака. — Искам си само мама.
Долната й устна беше издадена напред, очите зачервени, красивото й личице изглеждаше странно възрастно, меките й, но чисти черти се бяха отпуснали и в тях имаше нещо маймунско; за първи път през живота си тя ме разгневи истински, защото я видях като дъщеря на Сюзън, а не моя.
— Стига си искала! — казах аз. — Млъквай или така ще те наредя, че да има за какво да плачеш.
Сълзите й спряха. Никога досега тя не беше чувала този тон на гласа ми.
— Миличка, трябва да ти се скара човек! Нали знаеш, че татко не обича… — За моя изненада гласът ми беше мек и трепереше.
— Искам си мама — настоя Барбара.
— Ще ти я повикам — отговорих аз.
По-късно, след като Хари си легна, Сюзън вдигна поглед от иглата и каза кротко:
— Джо, не можем да продължаваме така.
— Ще се приспособя някак — отвърнах аз.
— Страх ме е, че Барбара е усетила нещо.
— Не говори щуротии. Тя е едва на четири години.
— Тя съвсем не е глупава. А и ти никак не криеш чувствата си към Марк и Сибил.
— Не ги ли крия? — Пак изпитах желание да я ударя. — А може би не моите чувства са разтревожили детето. Може би е видяла нещо…
Сюзън се изправи.
— Нали обеща? — рече тя. — Ти обеща. Не си честен.
— Добре. Не трябваше да го казвам. Но, за бога, обясни ми какво си наумила.
— Джо, ти си изпълнен с омраза. Не можеш да я скриеш, Джо. Тя те измъчва, не разбираш ли?
— Значи, съм озлобен и измъчен, така ли? А какво друго очакваш, дявол да го вземе?
— Детето го вижда. Тя не знае, не може да знае каква е причината, но го вижда. И Хари също може да го види.
— А какво трябва да направя аз? Може би трябва да се чувствувам благодарен на Марк? Може би трябва да му изпратя възвишено послание, с което да изразя моята дълбока признателност? Да ти разправя ли какво ми се иска да му направя?
Казах й, като употребих най-силните възможни краски — надявах се да я възмутя и да си признае, че все още не й е безразлично какво ще му се случи; но за мое разочарование лицето й остана спокойно. Тя дори не се отврати, защото не ме слушаше; гласът ми заглъхна в повтаряне на мръсотии.
— Свърши ли, Джо?
— Още не съм почнал. Някой ден ще го разбереш.
— Каква полза има да се говори така? — запита тя уморено. — Наранена е само гордостта ти, но не и самият ти…
— Не виждам разликата. — Налях си голяма доза уиски.
— Точно там е нещастието, Джо. Ако не внимаваш, точно това ще те разруши. Пълен си с омраза и гордост. Винаги си бил. Мразиш баща ми, мразиш майка ми, мразиш почти всички, с които работиш, и винаги си ги мразил.