Тапетите в гостната нямаха строго определен рисунък, но кремавите линии леко доминираха над вертикалните златни линии. Нямаше ярка граница между двата вида ивици; това бе една от причините, поради които тапетите бяха толкова скъпи. Внезапно открих, че са ми противни, внезапно открих, че са направени с прекалено добър вкус. Сякаш бяха в чужда къща; също като паркета, като радиограмофона „Грундиг“, като всичко друго в стаята — те струваха повече, отколкото можех да си позволя. Оставих чашата, без да съм пил от нея.
— Излизам — казах.
— Точно това очаквах — отвърна Сюзън. Гласът й беше преднамерено спокоен. — Много си добър, когато става дума за бягство.
— Какво искаш? За бога, какво искаш? Не съм ли направил достатъчно за тебе? Не съм ли се нагълтал с достатъчно кал? Какво още искаш?
Тя сложи ръка върху моята.
— Успокой се, Джо. Успокой се, мили, успокой се. Започна да крещиш. Ще събудиш децата.
Добрината в гласа й ме накара да се почувствувам необяснимо виновен. Искаше ми се да сложа глава на скута й и да си поплача на топло, на сигурно; с учудване помислих, че наистина съжалявам, искам да й се извиня. Но за какво съжалявах?
— Ще бъда разумен — рекох аз. Гърлото ми се стягаше; с мъка изговарях думите. — Обещавам да не се гневя. Но ми кажи какво искаш!
— Джо, не можем да не се виждаме с Марк и Сибил. Уорли е прекалено малък. Хората ще започнат да говорят. Много чудно е да се виждаш постоянно с някого и после изведнъж да престанеш. Сибил сигурно вече е почнала да подозира. Не мога все тъй да й се измъквам.
Изправих се.
— Ще изляза.
— Джо, трябва да повярваш, че между мен и Марк всичко е свършено.
— Така изглежда — отвърнах аз.
— Къде отиваш?
— Да се разходя. Тя измърмори нещо. Сграбчих я за рамото.
— Какво каза?
— Нищо — отвърна тя. — Понеже съм глупачка, очаквах, че ще се държиш като джентълмен.
Изплюх се на пода.
— Не съм джентълмен — казах аз и пуснах рамото й. На вратата се обърнах; видя ми се като вкаменена от страх, очите й бяха безизразни.
— Не ме чакай — рекох аз. — Не съм джентълмен и не заслужавам подобно нещо.
Устата й се размърда, но тя не проговори; пак ме обзе необяснимото чувство на вина.
Грабнах палтото и шапката си и се втурнах навън в дъжда.
След около половин час ходене взе да ми става приятно. Отдавна не бях ходил по дъжд, отдавна не бях ходил пеша из Уорли; и ми се струваше, че още по-отдавна не съм оставал сам.
Видях, че съм застанал до моста в Сноу парк и гледам реката. Беше придошла от валежите през последните два дни; замислих се унесено, че ако продължава да вали още един ден, реката ще излезе от коритото си. Нахлупих шапката си над очите. Да мисля за бъдещото наводнение, да си представям как черната студена вода ще погълне най-напред парка, а след това й града, дълбоко ме задоволяваше. Но нямаше да стане; не можеше да стане, защото градът беше разположен твърде високо над реката, и въпреки това би трябвало да стане; реката имаше своите права, както ги имаше и градът, черната студена вода, която се въртеше и пенеше под железния мост, беше жива, както беше жив и градът.
Парапетът стигаше до кръста ми; наведох се над него, а желязото студенееше под ръцете ми. В началото на моста имаше газов фенер; виждах как дъждът набраздява водата. Вляво долавях само неясните очертания на Уорли форест; вдясно дърветата, изпъкнали върху хоризонта, закриваха трибуната за оркестъра и тенис кортовете. Бях сам, гледах реката и дърветата около мен, а сега, поради някаква игра на светлината, водата ми се видя не черна, а сребриста. Лееше се, течеше между дърветата, течеше надалеч от града, течеше натам, закъдето текат реките, но течеше надалеч. Вятърът се бе позасилил; долавях миризмата на реката, противна и кучешка — един булдог, който излиза от мрака.
Сложих крак върху решетката под парапета. Един порив на вятъра подхвана шапката ми; автоматично сграбчих периферията. Отдалечих се и се върнах към Маркет стрийт; Водата отново беше станала черна и не бях сам; за миг се поколебах пред хотел „Грейт уестърн“, но продължих към „Сент Алфред“.
Когато се приближих до черквата, часовникът удари десет. Погледнах назад, към Грейт уестърн, знаех какво ще получа там срещу няколко монети; не беше точно това, което желаех, но все пак беше по-добро, отколкото да се прибера направо в къщи. Алкохолът нямаше значение; имаше значение, че щях да бъда между други хора, без необходимостта да им говоря. За половин час щях да получа тази самота, заради която бях излязъл, за половин час щях да бъда, ако не щастлив, то поне упоен.