Реших, че не е достатъчно. Свих наляво по Кармел стрийт. Застанах пред вратата с пръст върху бутона на звънеца и се почувствувах неудобно. Къщите по Кармел стрийт бяха с тераси, построени от червени тухли по времето, когато местният камък е бил изчерпан; тя бе спокойна улица, почтена улица, улица на пенсионери, на ръце, които отдръпват завесите само колкото да погледнат, без да бъдат видени.
За никое място в Уорли не би било прилично женен мъж да посещава в десет часа през нощта млада жена, особено пък тука. Нора едва ли щеше да се зарадва да ме види. Натиснах звънеца повторно.
Вратата се отвори със скърцане. Нора ме зяпна.
— Джо. Какво е станало…
— Можеш да ме поканиш да вляза — казах аз.
Тя сложи пръст на устните си и ми даде знак да я последвам. В преддверието светеше, а стълбите бяха едва осветени. Домът миришеше на влага и камфор и след собствения ми дом изглеждаше толкова претъпкан, че едва ли не предизвикваше клаустрофобия.
Нора изтича нагоре по стълбите; стигнахме най-горната площадка и тя трябваше да почака за секунда, докато я настигна. Набута ме в стаята, все още с пръст на устата.
Седнах в най-близкото кресло, дишах тежко. Тя затвори вратата и се изправи над мене с намръщено лице.
— Господи! В какъв ужасен вид си!
— В по-лошо положение и от Китай!
Нора се допря до палтото ми.
— Измокрен си до костите. Свали го. Ще развалиш красивия турски килим.
Тя коленичи до газовата печка. Поднесе клечка кибрит, за да я запали, аз отново забелязах силната извивка на гърба й и ширината на бедрата — сивата пола на квадратчета съвсем не ги прикриваше. Помислих си, че за разлика от повечето жени тя ще изглежда по-добре гола, отколкото облечена.
— Бях на разходка — казах.
Тя взе шлифера ми, изтърси го до вратата и го метна на един стол пред огъня.
— Виждам. Свали си обущата.
— Съвсем са сухи — отвърнах аз и ме обхвана необяснима паника.
— Свали ги. — Тя протегна ръка. — Подгизнали са. Ти си истински идиот, нали?
— Да — съгласих се аз. — Не би трябвало да идвам по това време.
Тя взе обувките ми и се зае да ги тъпче с вестници.
— Изобщо не би трябвало да идваш тука. Поне не сам.
— Вчера телефонирах и никой не ми отговори.
— Казах ти, че ще се върна късно. Защо не ми телефонира тази вечер?
— Нищо нямаше да излезе — отговорих аз.
— Защо? И за бога, погледни ме в лицето.
— Ще те погледна след минутка — казах аз. — Но точно сега не ми се говори.
— Ти си наистина най-чудният мъж, когото съм срещала. Втурваш се при мене измокрен до кости в десет часа вечерта и после не искаш да разговаряш, а само да ми гледаш пърхота по главата. Не можеш ли да ме погледнеш в лицето?
Изправих се и отидох до мансардното прозорче. Дръпнах малко завесите; продължаваше да вали и улицата беше празна. Над покривите на отсрещните къщи видях кубето на „Сент Алфред“. Дотогава не бях го виждал под такъв ъгъл; за миг дори не можах да го разпозная. Оттука и улицата беше по-друга, червените й тухли — по-меки на цвят, непрекъснатата линия на оградите сякаш подсказваше едно желание да се направи нещо приятно за окото, а не само да се наблъскат колкото може повече къщи върху мястото, с което се разполага.
Върнах се при креслото. Отдавна не бях влизал в такава стая, отдавна не бях стъпвал върху протрит килим, върху тъмни борови дъски, целите в петна.
Мебелировката беше тъмна и масивна; двукрил гардероб, шкаф, който стигаше почти до тавана, маса, която заемаше почти четвъртината от стаята, две кресла и канапе, тапицирани с мазна на вид, черна кожа. Стаята беше потискащо грозна; но в този миг представляваше единственото място, където исках да бъда.
— Видя ли всичко? — попита Нора. — Има още баня, спалня и кухня. Да не ги пропуснеш!
Повдигнах глава.
— Ще бъде много мило от твоя страна, ако ме оставиш да си поседя. Не ми се разговаря.
Тя се приближи до мене и ме подуши.
— Пил си нещо, но не си пиян. Какво ти е станало? Неприятности ли имаш?
— Вече не — отвърнах аз.
— Искаш ли да пиеш нещо?
Повдигнах рамене.
— Дори и ти да не искаш, на мене ми се пие. Почакай тука; не, ела с мене! — Тя погледна краката ми. — Най-долу в гардероба има чехли в една червена кутия. Сигурно ще ти станат.
Кухнята беше чиста; между газовата пералня, голямата кухненска маса и умивалника бе невъзможно двама души да застанат, без да се докосват. Обгърнах я с ръка през кръста. Тя въздъхна, притисна се до мен, а после отблъсна ръката ми.
— Ще счупя чашите. — Тя пак въздъхна. Цялото й тяло внезапно се вдърви. Погледнах я. Лицето й беше станало розово.
Взех таблата от ръцете й и я последвах обратно във всекидневната. Гледах я как пълни чашите и изведнъж разбрах, че един проблем бе разрешен. Разрешен бе, защото аз не бях джентълмен, защото не изпитвах никакви угризения, че ще компрометирам Нора.