Запалих й една цигара.
— Благодаря — рече тя. Подаде ми чаша с уиски. — Искаш ли вода?
Поклатих глава.
— И аз май не искам. — Тя седна в креслото срещу мене.
— Обичам те — казах.
Тя пийна още малко уиски.
— Радвам се, че проговори.
Отидох на канапето.
— Ела тук.
— Не. Пък и ти скоро ще трябва да си вървиш.
— Тука ми харесва. Точно място за мене. Нали е точно за мене? — Изправих се. — Защо не искаш да се приближавам до тебе?
— Никога не съм искала. Не ми харесваш. Ако не беше толкова самодоволен, щеше да го разбереш.
— Защо ме покани да вляза?
— Защото те съжалих. Защото е явно, че са те били. — Тя прекоси стаята, отиде до шкафа и извади един пешкир. Хвърли ми го. — Чорапите ти също са мокри, съветнико Лемптън. Казах ти къде са чехлите.
Отворих и двете врати на гардероба. Чехлите бяха съвсем нови, от син марокен.
— Много пищни са — забелязах.
— Подарък за баща ми. А сега май ще трябва да станат подарък за теб, нали?
— Дръж ги тук за мен.
— Втори път няма да дойдеш тук, съветнико Лемптън.
Все още с гръб към нея, аз протегнах ръка, за да докосна чифт акуратно сгънати бели гащи. Веднага се отдръпнах.
— Ще ми се да не ми казваш така.
— Така ми се струва, че положението е по-поносимо. Какво зяпаш в гардероба?
— Гледах дрехите ти. — Затворих вратите.
— Не са много — подметна тя. — Не пътувам с много багаж.
— Ще ти купя дрехи — рекох аз. Седнах, изух чорапите и започнах да изтривам краката си.
— Зная, че ще ми купиш — отвърна тя. — Ако ти позволя. Нора коленичи, взе пешкира от мен и разтърка енергично краката ми. — Имаш мазоли и малките ти пръсти са изкривени. В теб нищо не е като хората.
Погалих леко косата й. Имаше лек червеникав оттенък, който не бях забелязал дотогава, а стегнатите къдри бяха жилави, наелектризирани с живот и обратно на очакванията ми — меки, нежни на пипане.
Тя пусна пешкира и ме прегърна през кръста.
— Вече няма да бъдеш тъжен, нали, съветнико Лемптън?
— Джо казах аз. Погалих я по врата; пръстите ми със задоволство потвърдиха, че косата й започваше от високо, а кожата там беше гладка, по-гладка дори от лицето, което пръстите ми започваха да разучават.
— Вече няма да бъдеш тъжен, нали, Джо? Беше ми странно да гледам лицето ти на събранието. Другите лица не присъствуваха там. Не бяха нито лоши, нито особено глупави, но просто нямаха никакво значение. Ти се потеше, беше толкова нещастен, само ме зяпаше. Сякаш викаше колкото ти глас държи: „Виж ме, тука съм и какво ще направиш сега?“ Ти ме желаеше, нали разбираш. Подобно нещо се случва твърде рядко.
— Никой не може да те погледне и да не те пожелае — отвърнах аз.
Ръката й се спусна надолу. Беше квадратна, работна ръка с късо отрязани, подобни на лешници нокти. В този миг трепереше.
— Вече няма да бъдеш тъжен, Джо. Вече никога няма да бъдеш тъжен.
Когато се върнах в десет и половина, Сюзън спеше на канапето в гостната, а на масичката до нея бе захлупена разтворена книга. Отидох в кухнята и запарих един чайник чай. Наредих приборите за чай на табла, после се сетих да нарежа лимон и да наредя няколко шоколадови бисквити на таблата. Със задоволство си помислих, че проблемът е разрешен. Дори и никога вече да не спях с Нора, бях си възвърнал доброто самочувствие. Сега можех пак да си спомня, че Сюзън обичаше чая с лимон, че обичаше бисквитите да бъдат подредени в кръг, а не само струпани върху чинията; сега можех да се държа, както се бях държал, преди да открия изневярата й. Сега това нямаше толкова голямо значение; имаше значение само, че тя винаги обичаше да пие чай преди лягане.
Оставих таблата на масичката и лекичко отворих клепачите й.
— Джо. Къде беше?
— Разходих се. Направих ти чай.
Тя се усмихна.
— Отдавна не си ми правил чай, Джо.
— Изкарах си яда с ходене. — Отидох при барчето. Едва се бях докоснал до уискито, което ми беше наляла Нора; но сега имах нужда да пийна нещо. Гледах лицето на Сюзън, толкова бледо в сравнение с лицето на Нора, толкова по детски възхитено от чая, лимона и бисквитите, и пак се почувствувах неразумно виновен. Приседнах на края на канапето.
— Сигурно си мокър — каза Сюзън.
Свалих обувките си.
— Отбих се в Грейт уестърн. Но не ми мина и се разходих пеша нагоре до Гилдън лейн. Върнах се през парка.
— Ако наистина не можеш да го понесеш, няма да ги каним тука — предложи тя.
— Безсмислено е да се дърпаме — отвърнах аз. — Поразмислих по този въпрос и намирам, че си права. Ако продължаваме да ги отбягваме, тя сигурно ще подозре нещо. Виж, ако само ги виждаме от време на време, нищо няма да накара малкия й, вечно натъпкан с клюки мозък да се замисли за това… — Прозях се. — Ще нагласим нещо.