Нора изпищя. На прозореца се показа някакво лице. За миг сякаш изпълни прозореца, като се хилеше и показваше огромните си зъби, после изчезна. Аз се проврях край Нора и отворих вратата.
Един мъж в тъмен шлифер тичаше към гората. Беше вече твърде далече, за да го стигна: тук гората се простираше повече от две мили без прекъсване. Мъжът спря на края, потънал до кръста в бялата мъгла.
— Мръсници! — извика той. — Видях ви, мръсници!
Докато крещеше какво е видял, аз сграбчих един камък. Камъкът удари глухо по едно дърво на стотина метра от мястото, където стоеше мъжът; той вдигна ръце, сякаш за да запази лицето си, и изчезна в гората.
Върнах се в колата. Нора си слагаше сутиена.
Можеше да го убиеш — каза тя.
— Нямаше да е голяма загуба.
Тя намъкна пуловера си.
— Въпреки това беше глупаво от твоя страна — продължи тя, когато се подаде от пуловера.
— Не се заяждай.
Тя извади пакетче цигари от джоба на сакото ми.
— Любовниците не трябва да се заяждат — подхвърли. — Това е прерогатив на съпругите, нали? Любовниците са скромни същества, благодарни за това, което могат да получат, нали? Веднъж в седмицата, на задната седалка в колата ти, с някакъв безумец, който ни се пули…
— По-спокойно — прекъснах я аз. — Това е за първи път.
— И за последен. — Тя запали две цигари и ми подаде едната.
— Ще ходим другаде — казах аз. — Ще намеря къде.
— Не с мен обаче.
За миг не можах да проговоря; гърлото ми пресъхна, почувствувах, че нещо ме дере и ме задушава, сякаш преглъщах пясък.
— Значи, ти омръзнах — успях да кажа аз. — Искаш да свършим, така ли?
— Не. О, господи, колко си глупав! Ако исках да свършим, сега нямаше да съм тук с теб, нали? Заминавам, това е всичко.
— За Лондон ли?
— Винаги съм искала да отида там. Тук просто изчаквах.
— Налага ли се да заминеш?
— Не разбираш ли? — В гласа й прозвуча раздразнение. — Службата, за която чакам от години, е овакантена. Веднъж се отказах от нея, защото съпругът ми не искаше да напусне Ледърсфорд. Втори път няма да ми се удаде подобен случай.
— Кога заминаваш?
— Другият петък.
— И какво, чак сега ли ти съобщиха? Много набързо.
— Зная още от септември.
— Можеше да ми кажеш — рекох аз. Погледнах към гората. Лек ветрец разпръскваше мъглата; далече вляво виждах очертанията на Гилдън хил. Вятърът се засили и запрати няколко листа по прозореца; долавях миризмата им, влажна, остра, леко опушена, металическа. На времето този пейзаж ми харесваше дори с оголените си дървета и миризмата на окапалите листа; вече нямаше да ми харесва.
Нора ме целуна.
— Не би ли се опитал да ме спреш? — попита тя.
— Не бих могъл — отвърнах аз. — Разбира се, че трябва да отидеш в Лондон, щом го искаш. Защо плачеш?
— Ти обърка всичко. Караш ме да се чувствувам съвсем разбита. Знаех си, че така ще стане, знаех си го от първия миг, в който те видях.
Дадох й носната си кърпичка.
— Ще ме забравиш — казах аз. — Ще намериш някой друг и ще ме забравиш.
— Това зависи от теб, нали?
— Искам да се оженя за теб. — Млъкнах и се замислих за всичко, което ми пречеше да го направя. Погледнах Нора; тя се усмихваше. Тази усмивка, естествена, спокойна и тържествуваща, уреди въпроса.
— Искам да се оженя за теб — повторих аз. — Не мога да живея без теб. Няма да бъде лесно…
— Това е достатъчно. — Тя отвори вратата. — Трябва да тръгваме. Ще имаме време и да пийнем по чашка, ако ти се пие.
Последвах я леко озадачен.
— Би ли позволил да карам аз? — попита тя.
— Ако ти прави удоволствие…
— Щом отида в Лондон, ще си купя кола. От много отдавна очаквам това събитие с нетърпение и радост. Можех да си купя и преди, но исках да изчакам, докато мога да си я купя в Лондон.
Тя завъртя ключа; колата конвулсивно подскочи напред и спря.
— Първо, освободи от скорост — подсказах й аз. — Не искаш ли да се омъжиш за мене?
— Искам, разбира се.
— Няма да бъде лесно. Не ще мога да дойда веднага при теб.
Тя отново завъртя ключа.
— Няма да се забавиш — каза тя. Колата потегли плавно нагоре по Харп лейн. — Ти си вече почти решил.
— Първо, ще трябва да си намеря работа — отвърнах аз.
— Няма да е трудно. Тифилд не би ли направил нещо за тебе?
— Съмнявам се — рекох аз.
— Ти ми беше казал, че имал от теб добри впечатления.
— Това беше след един хубав обед. Оттогава нямам никакви известия от него. — Докато изговарях това, се чудех дали обикновената предпазливост, или подличкия страх ме накара да излъжа; реших, че няма голяма разлика между тези две неща, но не ми стана по-радостно. — А трябва да се помисли и за децата — продължих. Ако не бяха те, още утре щях да зарежа Сюзън.