— Зная какво чувствуваш, мили, особено към Барбара. Но ти забравяш нещо.
— Какво?
Тя се усмихна.
— И аз ще ти родя деца.
20
— Искам да те видя — обади се Браун. — Веднага. В гласа му прозвуча повелителна нотка, която не ми хареса.
— Разчистих бъркотията в Брадфорд — казах аз. — Искаш ли още веднъж да видиш преписката?
— Искам да те видя във връзка с твоя доклад. Докладът. Твоят шедьовър.
— Ей сега идвам — отвърнах и затворих телефона, преди той да успее да ми го затвори.
— Не изглеждате особено доволен — забеляза Хилда.
— Прекалено дълго чаках. — Дръпнах чекмеджето, където докладът беше лежал спокойно близо три месеца; чекмеджето внезапно се откачи и падна на пода. Измъкнах доклада от купчина каталози и изрезки от вестници.
— Ще ги подредя — каза Хилда. — И без това чекмеджето отдавна трябваше да се почисти.
Разтворих доклада. Тя се намръщи и показа вратата. Засмях се.
— Добре. И да има нещо лошо, вече е късно да се поправи. Пожелай ми щастие. Стискай палци.
Тя се усмихна.
— Нали ви казах, че накрая ще отстъпи.
На излизане от стаята й отправих една въздушна целувка; тя докосна два пръста до устните си и после за моя изненада, се поизчерви. Реших да се стегна малко; след като Нора беше напуснала Уорли преди една седмица, тези прояви на нежност между Хилда и мен зачестиха. Сега не беше време да се забърквам в истории със секретарката си или с когото и да било.
Влязох в стаята на Браун. Мидридж стоеше до бюрото. Той не каза нищо, а само ми кимна леко. Беше облечен в светлосив костюм, който го правеше по-висок от обикновено, и не изглеждаше чак толкова мъничък, а само дребен. Мидридж работеше у Браун повече от тридесет години и никога не беше извършил нещо против принципите на разумното счетоводство, както и не беше извършил нещо оригинално или далновидно. Той живееше в Уорли, беше цивилен проповедник и не само знаеше всичко за мен, но и сигурно не одобряваше всичко, което знаеше.
Отговорих на кимването му и притеглих стол до бюрото. Браун вдигна поглед от един лист, изписан с цифри. Цифрите бяха акуратни, ситни и писани със зелено мастило; дори от обратната страна познах, че са о почерка на Мидридж.
— Съгласен съм — каза той на Мидридж. — Но нашият млад приятел ме пообезпокои.
Мидридж се усмихна. Устата му бе малка и свита сред широкото, квадратно лице, толкова малка уста, че човек трябваше внимателно да наблюдава, за да види усмивката му. Но тази сутрин се усмихваше широко, сякаш устата му бе удвоила обикновените си размери. Нямаше съмнение, че е доволен от себе си.
— Мистър Лемптън е малко несдържан — подхвърли той. — Ние, по-старите, сме се научили да се оглеждаме, преди да скочим.
Гласът му имаше два тембъра: единият беше на професионалиста, спокоен и точен, а другият — на цивилния проповедник, гръмлив и мазен. Сега говореше с проповедническия си глас.
— Ние с мистър Мидридж подработихме някои цени — обясни Браун. — В съботата и неделята аз сам подработих някои цифри и ми се видяха малко различни от твоите. Но понеже не съм счетоводител, мога да греша. Аз се ръководя от инстинктите си, нали разбираш? Аз съм просто един груб, невежествен бизнесмен.
— Тези резултати не са окончателни… Браун удари доклада ми върху бюрото.
— Не били окончателни? Тогава каква полза от този документ? — Той отвори доклада. — Всяка нормална сметководна работа — а това естествено включва и контрола върху запасите — трябва да стане с изчислителни машини. Точно така казваш ти. Препоръчваш да се закупят шест броя от тези проклети изобретения, а знаеш ли колко струват? Близо две хиляди лири. Остава и трудността по доставката им. Мислил ли си по този въпрос?
— Мислил съм, разбира се — отвърнах аз. — Ако погледнеш на страница десета…
— Четох я. На пръв поглед изглежда, че си обхванал въпроса. Но само изглежда. Най-напред ти си подценил броя на чиновниците, които ще ни трябват, докато получим машините.
— И съвсем подчертано е надценил заплатите, които трябва да им се плащат — подхвърли Мидридж.
Той отиде при канапето и седна. Обикновено той сядаше вдървено и с изправен гръб; а сега се настани съвсем удобно и погледът му спря върху барчето, сякаш беше готов в този миг да направи изключение от собствените си правила.
— Сега не се намират лесно добри чиновници — отвърнах аз. — А и ние не им даваме кой знае каква гаранция, нали?
— Гаранция! — Браун имаше вид, сякаш искаше да се изплюе. — Да не би да сме социалистическа държава, по дяволите! Колко изчислителни машини мислите, че са ни нужни, мистър Мидридж?