— С удоволствие — отвърна Мидридж.
— И не вземай навътре историята с доклада — каза Браун. — Някои негови части могат да се използуват и сега.
— За жалост, след обединяването ще е годен само за боклука — заяви Мидридж.
— Не го обезкуражавайте толкова, Доналд. Аз искам само да му подчертая, че тук ще настъпят големи промени.
— Нови хора — рекох аз. — И те няма да ми бъдат подчинени, нали?
— Старите хора ще останат — успокои ме той. — Винаги ще има място за здрав човек, като теб, на когото да се разчита, Джо. Винаги ще има работа за теб, обещавам ти.
Припомних си, че предложението на Тифилд беше още в сила; отначало тази мисъл ми се стори недействителна, но после взе да се налага все по-силно. По-късно това предложение щеше да ми върне самоуважението, по-късно това предложение щеше да ме освободи; но в този миг знаех, че съм изпаднал до дъното. Не можех да понеса нищо повече. Изправих се.
— Свърши ли?
— Мисля, че свършихме — каза той. — Вие с мистър Мидридж можете да вземете доклада с вас.
Сложих ръце върху облегалката на стола.
— В такъв случай Хедърсет ще отиде да се види с хората от „Фламвил“, така ли?
— Идеята беше негова — отвърна той. — Което си е честно, честно си е.
Отрих чело. Пуснах едната си ръка от облегалката на стола и почувствувах, че ми се завива свят; залитнах и се хванах пак за облегалката. В ръка държах носната кърпа.
— Виждаш ми се недобре — рече той. — Я поседни малко.
Поех дълбоко дъх.
— Ще ми мине — отвърнах.
— Ако искаш, да ти налея нещо. Бренди? Уиски? Джин? Водка? Седни, момчето ми. Струва ми се, че имаш нужда да пийнеш нещо.
Аз пуснах ръцете си от стола.
— Нищо сериозно. Смятам да се прибера в къщи.
— Върви, момчето ми. Няма защо човек да се насилва, когато се чувствува зле.
Седнал зад голямото орехово бюро, той приличаше на обезпокоен баща с лице, изкривено в загрижена гримаса, която никак не му подхождаше. Извърнах се и бавно се отправих към вратата. Когато стигнах до прага, той ме повика по име. Обърнах глава.
— Ти положи много усилия, Джо — каза той. — Положи много усилия.
21
— Извих му ръката, докато започна да пищи — обясни Хедърсет.
— Разправихте ми вече.
Погледнах мрачно писмото, което стоеше най-отгоре в кошничката за предстояща работа.
— На вас не би ви било приятно да извиете ръката на някой от фирмата „Фламвил“, а?
Подадох му писмото.
— Забележете тона — подхвърлих аз. — Истински удар. Искаме машините не до година, нито след две години, а сега. Не си правете труда да гледате другите писма, всичките са еднакви.
Той пусна писмото обратно в кошничката.
— Винаги така става — каза той. — След ефектния удар идва тежката, неблагодарна работа. — Той ме потупа по рамото. — Това, което направих аз, беше лесно, Джо. Вие сте човекът, който трябва да продължи, вие сте човекът, който трябва да се погрижи за подробностите. Британската индустрия почива върху широките гърбове на хора като вас.
— Много мило от ваша страна — казах аз. — Но това няма да ги накара да ни доставят машините по-бързо.
— Назначете още чиновници — рече той. — Мидридж ще бъде доволен. И неговият гръб е широк. Солиден човек е Мидридж.
— Вие сякаш споменахте, че ще се видите с него днес следобед — обади се Хилда.
— Точно така, мила моя. И ще го направя. Продължавайте работата, Джо.
Той излезе бавно и си подсвиркваше.
— Дано му умрат всички зайци! — проклех го аз. — За седми път ми напомня колко умно постъпил с хората от „Фламвил“. Ако още веднъж ми го напомни, кълна се, че ще го прасна по мутрата.
— Той има значка на джудист — предупреди ме Хилда. — Само че не си спомням какъв цвят.
— Хората, които искам да прасна по мутрата, винаги имат значки на джудисти. Или са отлични стрелци, или пък боксови шампиони. Но защо ти се е похвалил? Страх ли го е от теб? Може би е искал да предупреди, че няма леко да продаде честта си?
Тя се изхили.
— Сигурно е искал да каже, че всяка съпротива е безсмислена. — Хилда извади листа хартия от машината си. — Ето ви списъка, който искахте.
— Сложи го върху купчината отдясно — рекох аз.
— Мистър Мидридж каза, че би искал още днес да има решението по този въпрос.