— Мога да му го дам едва утре. Освен това той май че е зает със „свръхчовека“
— Това няма да продължи дълго. Добре ще бъде да му хвърлите един поглед. А после едва ще ви остане време да поговорите с Варни.
— Какво общо има той с тази работа?
— Въпросът е кадрови.
— Затова и не си струва да се занимава човек с него.
Взех списъка: на пръв поглед вписаните в него сведения изглеждаха крайно необходими, но всъщност никога не се използуваха. Понякога ми се струваше, че щом съкратя някоя ненужна формалност, Мидридж измисляше веднага нова, двойно по-ненужна.
— Бюрото ви е в ужасен безпорядък — подхвърли Хилда.
— Това е моята система: днешната работа вляво, вчерашната в средата, а списъците на Мидридж вдясно.
Обикновено изпитвах гордост, че поддържам бюрото си в ред; но от три седмици напрежението стана толкова голямо, че това беше невъзможно, макар и всяка вечер да отнасях в къщи пълна чанта документи, за да не изоставам. Беше четири и половина и скоро трябваше да се срещна с Мидридж; нямаше време дори за документите в средата на бюрото ми. Така на следващия ден, който нямаше да бъде по-лек от днешния, щях да съм още по-изостанал.
— Поемате прекалено работа върху себе си — каза Хилда. — За повечето от тези документи не отговаряте пряко.
— Зная го много добре — отвърнах аз. — Така е, когато имаш широк гръб.
Хилда вдигна рамене.
— Вие се погребвате. Ще ходите ли утре в Лийдс?
— Нямам избор. — Преди да произнеса думите знаех, че не е вярно: истината беше, че през тези три седмици, откак Нора бе напуснала Уорли, аз съзнателно се упоявах с работа. И без това се бях натоварил толкова много, че едва да се справя; след посещението ми в Лийдс щеше да се натрупа още повече. Нека се натрупа, за да забравя Нора, без да искам дори, за да призная, че е невъзможно да се оженя за нея, че е невъзможно даже да я видя пак.
Хилда ме погледна любопитно.
— Напоследък често употребявате този израз — каза тя.
— Не се мъча вече да командувам. Просто ги оставям на произвола.
Отидох до нея и я хванах за ръката. Слънцето залязваше; в здрача лицето й бе загубило част от пълнотата си, изглеждаше по-тъжно и по-зряло. Ръката й беше гола до лакътя; погалих я нежно.
— Сега оставям нещата да минават над главата ми — повторих аз.
Чух стъпки по коридора; отдръпнах ръката си и отидох да запаля лампата. Тя стисна за миг очи от светлината, а лицето й придоби леко сърдит израз, сякаш я бяха събудили внезапно.
Запалих две цигари и й подадох едната.
— Прощавай — казах аз. Погледнах пак списъка на Мидридж. — Помоли Варни да дойде, нали ще бъдеш така добра?
„Всичко е свършено — помислих си с нарастващо отчаяние. — Всичко е свършено.“ Изправих се.
— Не, чакай, не си прави труд да викаш мистър Варни, Хилда. И отложи срещата с мистър Мидридж. Отивам си в къщи. — Облякох шлифера си.
— Какво да им кажа?
— Каквото искаш. Кажи им, че съм пиян. Или болен.
Отворих вратата. Тя ме хвана за ръката.
— Какво ви е, Джо?
— Нищо ми няма — отвърнах аз. — Прибирам се по-рано в къщи, това е всичко.
— Утре ще дойдете ли?
— Да — казах аз. — И вдругиден, и в по-други ден.
Тя пусна ръката ми.
Но когато стигнах гората на Уорли, открих, че не искам да се прибера в къщи. Вкарах колата в една малка полянка край пътя и загасих мотора.
Седях там половин час. Беше тихо и се чуваше само шумоленето на дърветата, беше тихо както винаги — но не от това се нуждаех. Нямаше луна и в далечината виждах светлините на Уорли; гледах от една светлинка към друга, но не изпитвах радост от никоя. Всичко беше минало, всичко беше свършено. Нора не бе въплъщение на нов живот, а само моят последен напън. Щях да отговарям на писмата й, можех дори да открадна някоя среща с нея в Ледърсфорд или в Лондон; но никога нямаше да се оженя за нея, както никога нямаше и да приема работата при Тифилд. Всичко беше уредено. Уорли ме държеше здраво, държеше ме Браун, държеше ме Барбара.
От десет години имах желанието да спра точно на това място; от десет години го бях отминавал, чаках оня миг, в който щях да имам най-голяма нужда от това. А сега бях спрял колата и всичко си оставаше същото: след като отворих кутията с неприкосновените запаси, открих, че е празна.
22
— Не си ми казал, че миналия четвъртък си излязъл по-рано от работа — поде Сюзън.
— Така ли? — Прозях се и се настаних по-удобно на канапето. — Не си е заслужавало да го споменавам.
— И по-специално на мен може би. — Тя ми се усмихна студено, невесело. — Между другото, достатъчни ли ти са тия възглавници? Не искаш ли да ти донеса одеяло?