Аз седнах изправен.
— За бога, няма ли да ме оставиш да полегна малко на канапето? Не виждаш ли, че съм уморен?
— Не си само уморен — отвърна тя. — Това е по-лошо от умора. Сърцето те боли, нали, Джо? Животът ти няма вече смисъл, нали, Джо?
Изправих се.
— Накъде биеш, дявол да го вземе?
— Тая вечер малко бавно схващаш, нали? Най-добре е пак да си легнеш. Защо не легнеш?
Тя запали нова цигара от фаса на предишната.
— Полегни си, Джо; изглеждаш толкова очарователен, в тон с цялата гостна…
— Излизам — заявих аз. — Не зная защо се заяждаш и не ме интересува. Но такова нещо няма да търпя.
— Мислех, че си уморен. Но не си чак толкова уморен, че да не отидеш на заседание в съвета, нали? Не би могъл да го отложиш, за да останеш при жена си, нали?
Седнах.
— Сюзън, моля те, престани. Не желая да се карам с тебе. — Повиших глас въпреки желанието си. — Господи, не разбираш ли, глупачко, че не желая да се карам с тебе.
— Ще събудиш детето — каза тя. — Макар че собствените ти деца не те интересуват много.
Невеселата усмивка пак се появи.
— Тя ще ти роди още деца, нали?
— Коя тя?
— Не се прави на три и половина! Нора. — Сюзън отвори чантата си и ми подаде едно писмо.
— Не се грижиш добре за собствените си вещи — подметна Сюзън.
Набутах писмото в джоба си и за миг се почувствувах засрамен.
— Не мога да й заповядвам какво да пише — измърморих аз.
— Разбирам. — Сюзън си наля чаша бренди. — Искаш да кажеш, че тя се е побъркала, нали? Ти не си спал с нея? Не си й обещавал да се ожениш за нея?
— Направил съм това, което и ти направи. Нима си очаквала, че няма да ти го върна? А как си се добрала до писмото, дявол да го вземе?
— Твоята секретарка го препрати, докато беше в Манчестър. Недей обвинява бедното момиче. Писмото беше надписано: „Лично“ и „Срочно“.
— Не е трябвало да го отваряш — казах аз. — Голяма мръсотия е да извършиш подобно нещо.
Тя ме погледна смаяна.
— Господи, какво доживях да чуя. Какви джентълмени сме станали! Карай, Джо, карай! Кажи, че не спортсменско!
— Остави подобни фрази на бившия ти любовник — отвърнах аз. — Ако наистина е бивш.
Сюзън допи брендито.
— С него всичко е свършено. Все едно дали ми вярваш, или не. Пък и той е в болница.
— Това е добре. Надявам се, че е рак.
— Така по ти прилича. Така по̀ приличаш на себе си. Според думите на Сибил може и наистина да излезе рак. Но той въпреки това ще си остане джентълмен. И това е истинската причина, поради която го мразиш.
— Спести ми този проникновен душевен анализ, за бога. Какво искаш да правиш?
— Нямам намерение да правя нищо. Защото зная, че няма да се ожениш за нея. Не ти стиска, Джо. Няма да захвърлиш добрата си работа и всичко това — тя описа с ръката си окръжност, — за да живееш с Нора Хоксли. Би го направил, ако я обичаш. Но ти винаги си обичал само себе си. На времето мислех, че си обичал Алис Айсджил. Дори те ревнувах от нея. Но сега не ревнувам, само ми е жал…
— Учудва ме, че още желаеш да живееш с мен.
— Не съм казала, че желая. Но може би не искам да се разведа. Или ако пожелая, ще избера подходящия момент. Може би все още ми е останала някаква гордост. Може би не искам тази голяма, дебела крава, Нора Хоксли, да ми отнеме съпруга. Чудно как се повтаря историята, нали? Ти винаги си се увличал по големи, дебели крави, винаги ти е харесвал майчинския тип, нали?
Видях очите й да овлажняват. Приближих се към нея. Тя се отдръпна.
— Нищо ми няма — каза. — Върви на заседанието. И не забравяй да се отбиеш в клуба, за да получиш последните нареждания на татко. Между другото, казал ли си му, че Тифилд ти предлага работа?
Зяпнах я. Бях я виждал ядосана, бях я виждал истерична — бях я виждал в болката си да ми отправя най-чудовищни обвинения, за да ме заболи и мен, но никога досега не бях я виждал толкова време да поддържа този тон на ледено, саркастично превъзходство. За първи път — признах го и изпитах известно уважение към нея — тя ми припомняше, че съм се оженил за дъщеря на богаташ.
— Не — отговорих аз. — Не зная дали ще приема.
— Няма да приемеш — каза тя. — Както няма да се ожениш за Нора Хоксли. Но не съм и очаквала да кажеш на татко.
— Защо да му казвам? Той не ми казва всичко.
— Това е вярно. Той нищо не ти беше съобщил за обединяването, нали?
Тупнах чашата на масата и разлях малко уиски.
— Млъквай!
— Но то ще стане, макар да не ти харесва. — Тя се излегна на канапета. — Смятам да помързелувам тая вечер — заяви и ме изгледа студено. — Какво чакаш?
Когато влязох в бара на Консервативния клуб, Браун седеше край една маса до прозореца.