— Здравей, момче. Виждаш ми се развълнуван. Да не сте се скарали със Сюзън?
— Имахме малко разногласие — отвърнах аз.
Той цъкна с език.
— Ако изкараш тридесет години брачен живот, подобни неща няма да те безпокоят. Искаш ли да пиеш нещо?
— Не, благодаря — отказах аз.
— Глупости. Понеже аз не мога да пия вече, излиза, че и вие, младите, не трябва да пиете! — Той ми поръча двойна чаша уиски. — Изпий това — каза Браун, когато уискито дойде. — Ще те съживи. — Той потри ръце. — Все едно че го пиеш вместо мене. Бог ми е свидетел, тази вечер ще се забавлявам, като гледам лицето на Хюли.
Към нас се приближиха Джордж Айсджил и Артър Уинкясъл, дребен, стеснителен мъж, който имаше няколко манифактурни магазина. Повечето манифактуристи се стремят към здрав и мустакат мъжествен вид, сякаш за да се уверят всички, че не използуват стоките си. Артър беше изключение, което потвърждава правилото.
— Извинете, че ви прекъсвам — каза Джордж.
— Ние свършихме — отвърна Браун. — Защо Артър има толкова смачкан вид?
Джордж седна.
— Безпокои се за отчуждаването.
— Известно време не бях тук — обясни Артър.
Браун се изсмя.
— Господи, наистина те нямаше. От корсетите хвана добри пари, а? Напоследък все те няма в Уорли, Артър. Какво те безпокои всъщност?
Артър се подмести неспокойно на стола си.
— Струва ми се, че не е право — поде той. — Ние дори включихме този въпрос в тазгодишната програма. Дадохме дума…
Браун вдигна ръка.
— Почакай, Артър. Закритият басейн е част от нашата програма. Ние сме съгласни, че е необходим. И този басейн ще се построи веднага щом стане възможно. Но кой е казал нещо за мястото на „Палас“?
— Здравният комитет взе решение…
— Но можем да променим решението, нали? Сигурно може да се намери по-добро място от „Палас“…
— Значи, искаш да кажеш, че всички разисквания по отчуждаването на „Палас“ са били празни приказки?
Браун въздъхна.
— Ти си ужасен човек, Артър. Защо не повярваш на председателя си, че ние защищаваме интересите на всички засегнати? Защо винаги искаш да знаеш и най-малките подробности по всеки въпрос, включен в дневния ред.
— Това е мой дълг — отвърна Артър. — Няма да гласувам слепешката.
— Добре — съгласи се Браун. — Ще ти обясня. Но недей прави несдържани неща, когато се разисква въпросът. Джордж ще се въздържи, защото се е обявил за заинтересован и всеки глас има значение. — Той отново въздъхна. — Защо и ти не си като другите? Защо не си като Джо? — Той ме потупа по гърба. — Джо никога не разклаща лодката, нали, Джо?
— Ако я разклатя, може да потъне — отвърнах аз.
— Който и от нас да я разклати, лодката ще потъне — каза Браун. — Но ти няма да го сториш, Джо. Ти вярваш, че решенията на партията са винаги правилни. В противен случай защо да членува човек в партията?
Потупа ме по гърба; стори ми се, че потупваше послушно куче. Браун започна да обяснява на Артър защо въпреки всичко е решено да не се подава молба за отчуждаване; не си дадох труд да слушам, знаех всичко за блока от луксозни апартаменти, който щеше да бъде построен на мястото на „Палас“. И знаех каква разлика имаше между сумата, която Амбороу щеше да получи от съвета, и сумата, която ще получи от строителната компания.
Но това, което аз мислех за моралната страна на въпроса, нямаше значение; бях здрав, надежден човек, който нямаше да разклати лодката, нямаше да ми стиска да го направя, никога не ми стискаше да направя това; което искам; бях се продал на първия купувач, никога нямаше да бъда повече от един здрав, надежден човек, който мълчаливо изпълнява заповедите. Бях предал Алис, бях предал Нора: бяха ми се представили два случая да се освободя и не ми беше стискало да се възползувам от тях. Мразех залата, мразех този зелено-жълт свят, но щях да живея в него, докато умра.
Помислих си за първия път, когато срещнах Нора. Вятър и нощ; тя беше облечена в бял шлифер и носеше синя кърпа на главата си. Бе останала за миг пред зданието. После се отдалечи. Аз се изкачих по стъпалата на клуба, минах по мозаичния под на външния хол и влязох в тази стая. Всичко бе свършено; защо се самоизмъчвах?
Джордж Айсджил ме изгледа изпитателно.
— Не си много приказлив, Джо.
— Тъстът ми говори и за двама ни — казах аз.
Той се изсмя.
— Знаете ли, съжалявам Хюли.
— Но той не го съжалява — рекох аз и посочих към Браун.
Джордж понижи глас.
— Стар турчин е, нали? Винаги прави каквото поиска.
— Поне досега.
— Дано Хюли се смири пред неизбежното. Нямам настроение да слушам дългите му речи. — Той погледна към прозореца. — Чудесна вечер. От луната е светло като ден.