— Студено е — казах аз.
— Не зная защо постъпваме така — сподели той. — Да ти кажа ли какво ми се върши тази вечер? Иска ми се да тръгна с колата и да карам дълго по луна. От години не съм го правил.
— А защо не го направи?
— Трябва ли да питаш? Невинаги можем да правим това, което желаем.
— Не можем ли?
Тъкмо тогава разбрах какво трябва да правя. И ми се стори, че винаги съм знаел. Вече нямаше от какво да се плаша.
Джордж откъсна погледа си от прозореца.
— Трябва да тръгваме — каза той. Лицето му възприе обичайния си израз, хладнокръвно, забавляващо се. — Твоят тъст вече инструктира Артър. Нали е излишно аз от своя страна да инструктирам теб, а, Джо?
— Не се безпокой — отвърнах аз. — Всичко съм обмислил.
Когато се върнах от съвета, Сюзън четеше. Тя не вдигна глава при моето влизане, но издаде зад книгата неопределен звук, за да покаже, че ме е видяла.
В стаята светеше само една настолна лампа; за миг нейната мека светлина я направи да изглежда не по-млада, а по-стара. Спокойно можеше да се помисли, че на нейното място седи майка й; за миг се изкуших да избия книгата от ръцете й. Не можех да понеса нейното спокойствие, познавах това чувство на ненарушимо превъзходство, от което се подхранваше.
Седнах. Сякаш тази вечер постъпката ми в съвета нямаше никакво друго значение, освен да направя нещо напук на тъста си. Завинаги щях да си спомням с радост израза на лицето му, когато гласувах против него, но това нямаше да промени нищо. Той пребледня; противопоставих му се пред всички, изложих го не само пред приятелите му, но и пред враговете му.
Никога нямаше да ми прости. Никога нямаше да ми прости, а аз исках тъкмо това. Бях разбил вратата на затвора; здравият човек, на когото можеше да разчита, разбиращият и всеопрощаващият рогоносец се беше освободил. Скоро щях да изтрия и от лицето на Сюзън израза на превъзходство. Но нямаше защо да бързам, не беше необходимо да говоря, докато не заговори тя. Откопчах яката си и се отпуснах в креслото.
Тя вдигна поглед от книгата.
— Изглеждаш доволен от себе си — каза Сюзън. — Би ли ми налял нещо за пиене? Малко бренди и повече сода.
— Разбира се, мила. — Изправих се. — И аз ще пийна нещо.
Тя взе чашата от ръката ми и ме изгледа.
— Да не си пил?
— Знаеш къде съм бил.
— Би трябвало да зная. Там ти е вторият дом.
Върнах се при креслото.
— Вече няма да бъде — отвърнах аз.
— Да не би да си даваш оставката?
Кимнах утвърдително.
— Джо, това е великолепно — усмихна се тя. — Не мога да го повярвам.
— Вярно е — потвърдих аз.
Тя дойде при мен и ме целуна.
— Значи, ти е дошъл умът!
— Ако ти харесва, кажи го така — рекох аз.
— А тази глупост с Нора Хоксли — и за нея ли ти дойде умът? — Тя се изсмя. — О, Джо, не мога да те упрекна, зная, че още не ти е минало от историята с Марк — но тя нямаше да ти подхожда, честна дума, нямаше да ти подхожда. Ти си искал да си върнеш — направи го. — Сюзън седна в скута ми. — Признай си, Джо, че тя всъщност те ужасява. Толкова е властна, щеше да те командува непрекъснато. Толкова е едра и така дяволски властна! Много по-добре ще ти бъде с твоята малка, глупава женичка! — Тя хвана ръката ми и я сложи на своето коляно. — Джо, искам…
Отдръпнах ръката си.
— Стани! — казах аз. — Напускам съвета, защото напускам Уорли. И теб. Всичко ми е дошло до гуша, не мога да изтърпя нито миг повече. Поне веднъж ще направя това, което искам. Ще се оженя за Нора, ще имаме деца. Ще забравя, че някога съм бил женен за теб и че някога съм работил за баща ти. Ти казваше, че не ми стискало. Мислеше, че си ме притиснала под краката си. Така си мислеше, нали? Нали?
Сюзън седна тежко.
— Това ли е всичко? — попита тя.
Лицето й беше загубило всякакъв цвят.
— Тази нощ ще спя в стаята на Хари. После ще намеря къде да живея, докато замина за Лондон. Не искам да стоя в тази къща повече отколкото е необходимо. — Щях да прибавя, че не ми е приятна, защото не е моя; но сега, когато беше настъпил мигът на моето тържество, не я приемах като враг; тя изглеждаше много дребна, много болна и много наранена.
— Какво ще стане с децата? — попита тя.
— Не мога да направя нищо повече заради децата. Не мога заради тях да се правя, че нищо няма. Не повече! Те и така, и така ще страдат. И ти всъщност не можеш да скриеш какво чувствуваш.
— Досега съм успявала.
— А ще можеш ли, когато Барбара порасне? И аз ще мога ли? Не. Нека не се заблуждаваме повече. По-добре е да свършим всичко. На чисто.
— Не бих го нарекла „чисто“. Колко лъжи ще трябва да наговоря на Барбара? И на Хари?
— Хари няма да се развълнува много — отвърнах аз. — Та и колко ли ме вижда той?