На бузите й се появиха две неприятни червени черти. Тя пое дълбоко дъх.
— Аха! Значи, работата с Хари е оправена, нали? А какво ще кажеш за твоята любимка? Какво ще кажеш за тази, която обичаш най-много? Какво ще кажеш за Барбара?
Извърнах поглед от нея. В израза й имаше нещо, което ме плашеше. В този миг тя тържествуваше, лицето й бе разкривено от победно усилие също като на бегач, който пресича лентата.
— Ще идвам да я виждам — казах аз. — И нея, и Хари.
— Не мислиш ли, че това може да им подействува зле?
— Господи, та те са мои собствени деца. Бъди разумна, Сюзън. Естествено аз ще искам да ги виждам понякога.
— О! Сигурен ли си? Напълно сигурен ли си? Няма ли да е по-добре да се скъса на чисто?
— Разбира се, че ще ги виждам — потвърдих аз. — Не можеш да ме лишиш от това.
— Никога не бих го направила, Джо. Само те моля да помислиш внимателно по този въпрос.
— Няма какво да мисля.
— Добре тогава. За последен път те питам. Искаш ли да скъсаме на чисто, или искаш да виждаш децата?
Пак напълних чашата си.
— Не можеш да ми забраниш да ги виждам.
— Ако искаш, ще оставим разговора за утре сутринта — предложи тя. — Няма нужда да отговаряш сега.
— Ще ги виждам. Това е последната ми дума.
Тя прехапа долната си устна.
— Винаги правиш това, което искаш, нали? — каза тя.
— Поне сега го правя.
— Ще ме напуснеш и след известно време ще се разведем. Предполагам, че броят на посещенията ще бъде уреден от адвокатите. В канторите им, нали така? Но ти ще ми пишеш и междувременно ще можем да уредим нещо. Докато траят училищните занятия, няма да бъде трудно. Училището е доста близо до Лондон.
— А аз ще мога да прескачам и да виждам Барбара през седмица. Мога да идвам и да я извеждам. Дори няма да става нужда да те срещам. Искам да кажа, че можеш да вземаш някой, който да се грижи за нея, и да излизаш, преди аз да дойда… — Млъкнах. — Не ме гледай така. Мисля само за твоите чувства.
— Не се грижи за тях, Джо. Но ти си обмислил този въпрос твърде грижливо. Сигурно си го разисквал с Нора. Тя не е такъв човек, че да остави нещо на случайността. Само че има нещо друго: ти ще искаш да виждаш само Хари.
Червенината и беше вече по-равномерна и гласът й не трепереше; тя беше пресякла лентата и сега забавяше тичането си пред камерите и поздравленията.
— Какво искаш да кажеш? Какво искаш да кажеш?
— Ти ще искаш да виждаш само собственото си дете.
— Ти си луда! — успях да промълвя аз. — Ти си луда!
— О, не! Ти не си баща на Барбара. Напълно сигурна съм. — Сюзън започна да се смее истерично и сви ръце на гърдите си, сякаш да се запази от студ.
Хванах я за рамото.
— Курва такава! — викнах аз. — Мръсна курва!
Тя продължаваше да се смее.
— Ако ме убиеш, не ще можеш да се ожениш за Нора — каза тя.
Пуснах я.
— Не си заслужава да те убие човек — отвърнах аз и се отправих към вратата.
— Не искаш ли да знаеш от кого е, Джо? — Тя отново беше скръстила ръце; лицето й изглеждаше отпуснато около устата.
— Няма нужда. През тия четири години сигурно добре си се забавлявала, нали? Като си гледала Барбара до „ревльовците с лица като пудинг“! Като си я гледала заедно със сестрите й!
— Съвсем не беше така — каза тя уморено. — Цялата история започна отново през май тая година. И само ти си причина да се случи. Опитвах се, наистина се опитвах да те обичам. — Тя млъкна. — Не, не съм се опитвала. Не е имало нужда. Защото те обичах. Опитвах се да те накарам ти да ме обичаш. Но ти не можеше, защото това не ти е присъщо. — Сюзън се намръщи. — Все едно да обясняваш какво е цвят на един пълен далтонист!
— Добре — казах аз. — Опитала си се да не бъдеш курва. Цели четири години. По-скоро пет. Толкова дълго време да бъдеш вярна на съпруга си!… Затова при първия повод си се върнала при Марк. Добро постижение, нали? Близо пет години. — И тогава си спомних нещо. За миг онемях. — Ах ти, мръснице! — рекох аз с прегракнал глас. — Ти си по-голяма мръсница, отколкото мислех. Не е Марк. Поне веднъж кажи истината! Кой е! Кой е?
— Ти полудяваш — отвърна тя. — Защо да не бъде Марк?
— Той дойде в Уорли едва преди три години.
— А не си ли спомняш, че бях на гости у тях една година, преди да се роди Барбара, а? Когато отидох на гости при леля Кора в Хемпстед? Не си ли спомняш кавгата ни, преди да замина? И какви неща ми наговори?
— Всичко това е отдавна минало — отвърнах аз.
— Е, и това е отдавна минало. Или поне щеше да бъде, ако не беше ти. Той не знае нищо.
— Обзалагам се, че е било лесно — подхвърлих аз. — Обзалагам се, че е трябвало само да си поиска още щом те е видял. Или може би не си е дал труд да си поиска? Сигурно те е подушил, както кучето души разгонена кучка! — Думите ми станаха още по-точни; но по лицето й се четеше безучастно забавление.