— Чудно — каза тя. — Говориш за Марк, сякаш съм го срещнала за първи път преди пет години. А аз го познавам от петнадесет. Ти не помниш почти нищо за мене, нали? Аз съм просто предмет и не ми се полага да имам собствен разум. Да ти кажа ли какво е правил този предмет? — Тя дишаше тежко. — Да ти кажа ли какво е правил този предмет, когато са го пробождали в сърцето? И колко пъти и къде?
Почувствувах удар по бузата, после и по другата; погледнах коя ръка ме е ударила и видях, че е моята собствена. Чух се да задавам въпроси; чух отговорите, но едва ли беше нужно да слушам отговорите. Би трябвало да ги зная отдавна, но моята самонадеяност и глупост бяха замъглили инстинктите ми. Ударих се още веднъж, този път по-слабо; от силата на двата първи удара беше започнало да ми се повдига.
— Достатъчно — прекъснах я аз. — Сега зная какво да правя.
За първи път ми се видя наистина изплашена.
— Джо, не е било нарочно. — Сюзън се приближи към телефона. — Казах ти, че съм уморена. Казах ти да ме оставиш на мира.
— Остави телефона — отвърнах аз. — Не си струва да ме обесят заради теб.
— Грешката е твоя — каза тя. — Никога не си ме разбирал. Никога не си искал да ме разбереш.
Изведнъж открих, че въпреки волята си я желая: погледнах очите й сякаш разширени от лекарство и разбрах, че тя също, въпреки волята си, ме желае. Но възбудата ми беше зрителна и не изпращаше сигнали към тялото. Извърнах се мълчаливо и се качих горе да прибера багажа си.
Когато се върнах в гостната, там беше Браун, седнал пред електрическата печка. Той погледна куфара ми.
— Какво е това, по дяволите?
— Джо ме напуска, татко — отвърна Сюзън.
— А коя е жената?
— Нора Хоксли. Ще живее при нея в Лондон.
— Усещах аз, че пак ни разиграва старите си номера. — Той извади пакетче пури, подвоуми се, после извади кожената си табакера. — Значи, утре няма да имаме честта да се радваме на неговото присъствие в службата. — Той отряза края на пурата „Корона“ и я запали с тържествуващ вид.
— Ще си отработя законния срок, ако желаеш, — казах аз.
— Можем да минем и без теб. Мен да питаш, колкото по-скоро си отидеш, толкова по-добре. — Той издуха облак дим.
Върху барчето имаше една неотворена кутия цигари „Кепстън“, аз я сложих в чантата си.
— Вземи си каквото искаш — подхвърли той. — Защо не си вземеш и нещо за пиене?
— Цигарите и напитките са мои.
— Я го виж какъв се е надул! Е, да не те задържам. Можеш да изпратиш по пощата оставката си като съветник. — Той стисна юмрук. — Да ме изкараш мене глупак, а?
— Това исках — отвърнах аз. — А ти не можеш да ме заставиш да си дам оставката. Мога да гласувам, както искам, и ти нищо не можеш да направиш.
Налях си повече уиски в чашата. До креслото ми стоеше пълна, ненапита чаша, но като я гледах край печката с израз на собственик, ми се видя много важно да му покажа, че мога да разполагам поне с моето барче. Освен това исках ясно да разбере, че не му оказвам никакво гостоприемство.
— Много сме умни, а! — Лицето му потъмня. — Мога ли да попитам с какво ще се препитаваш?
— Тифилд ми предложи работа. Не го знаеше, нали?
— Подушвах, че гласи някакъв номер — отвърна той. — Но не е чак толкова умен. Трябва да знаеш, че не си му потрябвал, защото си надежден младеж. Иска те, понеже мисли, че си ми скъп като зеницата на окото ми и че моето сърце ще се разкъса, когато си отидеш. Не си чак толкова добър, Джо. По начало ти си все същият дребен общински чиновник, повече от това няма да станеш!…
— Млъкни. В службата съм длъжен да те слушам, но проклет да бъда, ако ти позволя да ми говориш така в моя собствен дом.
— Домът не е твой. Погрижил съм се за това. Ти си тука само наемател, един евтин женкар! Предупреждавам те да напуснеш.
Обърнах се към Сюзън.
— Нека си бръщолеви — казах аз. — Аз тръгвам. Кажи на Барбара, че съм заминал, за да спечеля стотинки. Обещаваш ли?
— Тъкмо ще хванеш влака в десет и тридесет — подхвърли Браун.
— Заминавам с кола.
— О, не, няма. Колата е на фирмата, ако случайно си забравил. — Той протегна ръка. — Дай ключовете.
Хвърлих ги на земята.
— Ето ти ги! — рекох. — Повлачѝ се по земята да ги вземеш като свиня. Сюзън, ще ми услужиш ли с колата си.
Тя взе чантата си.
— Не — каза Браун. — Тая кола аз съм ти я подарил. Тя не е негова.
Сюзън ми подаде ключовете от „Мориса“.
— Щом ми е подарък, значи, е моя. Мога да я давам, на когото си искам. Джо, няма нужда да заминаваш тази нощ. Остани тука, изчакай, успокой се. Пътят ти е дълъг.