— Трябва да вървя — отвърнах аз. — Ти знаеш защо.
Тя ме погледна умолително.
— Джо, уморен си. Пил си. Почакай поне до сутринта, мили.
Браун изръмжа презрително.
— Мили! Той я напуска, а тя го нарича „мили“! Остави го да се претрепе някъде, копелето!
— Не се бъркай — каза му Сюзън. — Искам да говоря със съпруга си. Всъщност най-добре ще е ти да си вървиш.
Той зяпна от изненада.
— Да си вървя? Аз съм ти баща, мой дълг е да се погрижа за тебе. Бог ми е свидетел, че ти не можеш сама да се погрижиш за себе си…
— Махай се.
Сюзън се разтрепера от раздразнение.
— Целият ми живот си ми заповядвал какво да върша. Отнасял си се с мен като с малко кученце. Така се отнасяш и към внука си, опитваш се да се налагаш на всекиго. Ти си грубиян и тиранин. Няма да позволя ти да ми заповядваш какво да правя. И няма да позволя да говориш така на Джо. Той е още мой съпруг.
— Няма да е за дълго, ако зависи от мен. — Той я прегърна; тя се отърси нетърпеливо от ръката му. — Ти си разстроена, детето ми, не знаеш кои са ти истински приятели. От самото начало аз те предупреждавах за него…
— Да, вярно е — отвърна тя с по-спокоен глас. — Може би, ако не се беше опитвал толкова много да ме спреш, нямаше да се омъжа за него.
— Аз ще се разправям с него. Ще го накарам да страда. Ти си много мекосърдечна, Сюзън, там ти е слабото място.
— Ти не ме познаваш, татко. Не познаваш и Джо.
— Да не познавам собствената си дъщеря! Познавам и калта под ноктите ти. И него го познавам доста добре. — Той ми направи кисела гримаса.
— Знаеш ли защо ме напуска?
— Няма нужда да му казваш, Сюзън — рекох аз.
Тя тупна с крак. Детинският й жест бе странно изразителен.
— Изневерих му с Марк — каза тя.
Лицето на Браун се смали; той политна напред, но се удържа.
— Не го вярвам.
— Вярно е. Питай Джо.
Той стисна юмрук.
— Вината сигурно е твоя — обърна се той към мен. — Сигурно не си й бил добър съпруг. Твоя е вината.
— А ти по-добре си върви — настоя спокойно Сюзън.
— Марк! — каза той. — Как попадаш все на такива негодяи!… — Той се огледа из стаята, сякаш бе заобиколен от враждебно настроена тълпа. — Ти не разбираш. Аз правех каквото мога…
Той излезе, препъвайки се, кракът му подритна ключовете от колата. Те се хлъзнаха шумно по паркета; не понечи да ги вдигне, нито пък даде признак, че ги е забелязал.
— Ще ти направя малко кафе за път — предложи Сюзън.
— Не искам. — Изведнъж коленете ми се огънаха. Седнах и заплаках.
— Защо го направи, Сюзън? Защо трябваше да го направиш?
Тя коленичи до мене и нежно погали косата ми.
— Бедният Джо — каза тя. — Бедният Джо е уморен.
— Извинявай.
Тя извади носната кърпа от горното джобче на сакото ми и избърса очите ми.
— Бедният Джо — повтори тя. — Ти съжаляваш, но това вече не може да ни помогне. — Хвана ме за ръка. — Ела с мен, докато направя кафето.
Оставих се да ме заведе в кухнята.
Гледах я как вади чашите, затопля млякото, пълни кафеника и нямаше нужда да говоря повече. Дори изпитвах задоволство: нищо повече не можеше да ми се случи. Допих втората чаша кафе и погледнах часовника си.
— Трябва да тръгвам — рекох аз.
Тя запуши термоса.
— Джо, това е твоят дом. Можеш да преспиш, ако искаш. И защо не починеш поне малко?
— Сега не мога да почивам. — Взех термоса. — Ще ти пиша.
— Обади ми се по телефона. Обади ми се по телефона веднага щом стигнеш Лондон. Обещаваш ли?
— Да.
Тя заплака.
— И внимавай, Джо. О, много внимавай!
Погледнах я изненадан; не я бях чувствувал толкова близка, откакто се бяхме оженили. Но не направих нищо, за да я успокоя.
23
— Днес отивам да взема колата — каза Нора. Сипах си втора чаша чай и си мислех, че съчетанието на лондонска вода и най-евтин цейлонски чай не дава много добър резултат дори ако тя успееше да надвие себе си и да сложи повече от две лъжички в чайника.
— Много интересно — забелязах аз. — Направи ли окончателен избор?
— Казах ти вече — отвърна тя нетърпеливо.
— Спомням си. Беше „Морис майнър“.
— Би трябвало да си спомниш — прибави тя. — И досега отвън стои точно такава кола. Две седмици вече.
— Добре, мила. Ще уредя да я върнат.
— Все пак по-добре сам да я откараш. Някога ще трябва да я видиш още веднъж, ако не за друго, то поне за да уредите развода.
— С това ще се справят адвокатите. Не искам да я виждам повече и това е окончателното ми решение.
— Ти съвсем си я отписал, а?
— За мен е мъртва. Мъртва и погребана.
— Какво ще направиш, ако си поиска колата?