— Хич да не те е грижа за нея! — отвърнах рязко аз. — Казах ти да оставиш тази работа на мен… — преглътнах и продължих по-спокойно. — Извинявай, Нора. Наистина Сюзън пет пари не дава какво ще стане с колата. Освен това ще използува моята кола. Или по-скоро колата на фирмата. Тя е на заплата във фирмата на Браун, нали знаеш?
— Тя не е само красива, а и умна. И пет пари не дава за такава дреболия, като един почти нов „Морис майнър“.
Погледнах черния кръг върху кухненската маса. Сякаш всички мебели в апартамента носеха белези от небрежна и груба употреба: горната повърхност на малкия газов хладилник беше издраскана, а вратичката на хладилната камера — счупена, в банята липсваше верижката на запушалката, водата в клозета изтичаше едва при второто дърпане, всички брави на вратите имаха по три-четири пръста луфт. Никой от многото обитатели на този апартамент не се беше погрижил да извърши необходимите дребни поправки или въобще да не повреди нещо.
— Не зная дали е умна, или не — казах аз. — Тя всъщност не върши никаква работа за фирмата.
— Предполагам, че това е, за да се намалят данъците. — Нора издаде характерното си сумтене, за което вече знаех, че изразява морално негодувание. — Повдига ми се. Коремът ме заболява от подобни неща.
Всъщност тази сутрин тя изглеждаше изключително здрава, розова, с ясен поглед и от нея се излъчваше такава чистота, каквато на пръв поглед бе невъзможно да се постигне в студената малка баня с избеляла зелена боя. Банята се намираше до кухнята и сега оттам чувах някакво гъргорене в газовия бойлер, сякаш на бойлера му беше неприятно, че и двамата се къпем всеки ден.
— На никого не му е приятно да плаша повече данъци — възразих аз. — По-добре е тези пари да се платят на Сюзън, отколкото на правителството.
С удоволствие видях, че Нора започваше да се ядосва. Преди да заживея с нея, винаги отбягвах споровете; но сега правех всичко, за да ги предизвикам. Помислих си язвително, че вече бяхме като съпрузи.
— Ако хората като твоя тъст не криеха толкова от данъците си, ние, останалите, щяхме да плащаме по-малко. — Гласът й стана рязък.
— Няма да плащаме по-малко — отвърнах аз. — Правителството ще намери къде да пропилее и разликата, това е всичко.
— Няма да споря — каза тя. — Тази сутрин имам две интервюта…
Тя ме целуна леко.
— Можеш да го направиш и по-добре. — Дръпнах я върху коленете си.
— Не — рече тя. — Нямам време. — Въздъхна. — Не. О, боже мой, отвратителен си, казвала съм ти го вече… — Тя погледна през моето рамо към леглото диван в холчето. Нора въздъхна отново и по лицето й се изписа такова удоволствие, че беше придобило почти ледено достойнство; тя се изправи и с ръката си задържа моята.
— Обичай ме — каза тя.
— Толкова е хубаво да се отдаваш на любов винаги когато си искаш — добави тя половин час по-късно.
— Не беше ли така, когато беше женена?
Тя закопча чорапите си.
— Всъщност не. Ерик имаше определено време за всяко нещо. Една събота сутрин, докато закусвахме към единадесет часа, го изкуших и той никога не си прости, че се е поддал на изкушението. Не прости и на мен, задето съм го изкушила. Ерик беше винаги подплашен от нещо. Плашеше се да напусне Ледърсфорд, плашеше се, да не би да ни се родят деца, преди да сме спестили пари за къща, плашеше се какво щели да кажат съседите…
Нора взе полата си от креслото до дивана, остави я и клекна до мен с глава, притисната в бедрото ми.
— В Лондон е по-хубаво — каза тя. — Всичко е по-хубаво в Лондон. Никога и никъде не съм била толкова щастлива. — Тя въздъхна и огледа стаята. — Зная, че апартаментът е ужасен, но го обичам, обичам дори отвратителния автомат за газта, в който се пускат монети. Ние сме в Лондон и само това има значение. Днес ще изляза оттук и ще бъда в Лондон. Казвала ли съм ти, че докато бях в колежа, бях окачила в стаята си карта на метрото?
— Никога — отвърнах аз. — Не съм допускал, че толкова обичаш Лондон.
— Хиляди пъти съм ти го казвала! Въпросът ми беше реторичен. — Гласът й стана замечтан. — Слоун Скуер, Виктория, Сейнт Джеймс, Уестминстър, Чаринг Крос, Темпъл… Джо, ако вземем апартамента в Хемпстед, нека по-бързо се замислим за деца.
— Когато се настаня на работа — отвърнах аз.
— Ще имаме две — не, три. Едно повече… — Тя млъкна. — Извинявай. Това е долно. И носи нещастие.
— Не се безпокой — казах аз. — Можем да имаме и четири, ако искаш. Ще ги кръстим с имената на гарите в метрото.
Тя изведнъж отдръпна глава.
— Мили, не. Не мога да го повярвам.
Нора си сложи полата.
— Какво не можеш да повярваш?
Тя ми хвърли халата. Хванах я за китката.