— Срещата ти е чак за единадесет — казах аз.
— Преди това трябва да се отбия в службата. — Тя ми помогна да облека халата и завърза колана му.
— Не си прави труда. Кажи им, че е трябвало да се целунеш още веднъж за сбогом.
Тя се засмя; а после, щом докоснах коляното й, по лицето й пак се изписа същото удоволствие. Тя бутна ръката ми и отиде при вратата.
— Не — каза тя. — Не, ще се видим в „Попинс“ за обед. Ти си почини, мили. — Тя отвори вратата. — И не се безпокой, че трябва да върнеш колата на Сюзън. Дойде ми нещо наум. Другата седмица Тони си отива в Ледърсфорд. Не може ли той да я върне?
— Тони?
— Той работи с мен. Съвсем трезв и надежден журналист. Семейството му живее в Ледърсфорд. Така ще е удобно, как мислиш?
— Сигурно — отвърнах аз с безразличие. Тръгнах към нея.
— Стига вече — спря ме тя. — Стой си на мястото, дърт пръч.
Целунах я; за миг тялото й се отпусна в ръцете ми, после се освободи.
— Ще викам за помощ! Знаеш, че съм закъсняла.
Погледнах сияещото й лице.
— Всички ще разберат защо си закъсняла.
— Пет пари не давам — отвърна тя. — Джо, ще запомниш ли нещо?
— Откакто съм с теб, все трябва да запомням нещо — казах аз.
— Мога да ти родя до три бебета, ако наистина искаш. Така ще имам едно повече от нея, нали?
Нора затвори вратата. Чух я да изтичва навън.
Думите й ми се сториха обикновени, докато отидох в кухнята да си направя малко чай. Изведнъж седнах и пакетчето „Ърл Грей“ падна на пода.
Все още ме болеше; и ако болката не беше нетърпима, то причината не бе, че живеех с Нора, а че в този миг бях сам. Опитах се да мисля за трите деца, които Нора щеше да роди; не можех да си представя лицата им, но видях ясно как ние двамата тънем в щастие, а от някаква широка градина до нас достигат гласове. „Голяма къща — помислих си аз, — голяма къща в провинцията; стара къща. Също като къщата в Пъдни лейн, къща, в която може да се диша.“ И щом си спомних къщата в Пъдни лейн, спомних си за Барбара.
Ако твой враг е този, който със самото си съществование ти причинява мъка и унижение, то Барбара беше мой враг. Но аз можех да мисля за нея само с обич; беше много късно, за да наруша навика си.
Вдигнах пакетчето чай. Пълнех чайника и се оставих на обичта, припомних си я смело, позволих си да бъда горещият великан, облечен в мъхест халат. Сякаш апартаментът просветна, сякаш, въпреки грозотата му, нищо тук не бе избирано от чужди хора. И докато пиех чая с познатия му вкус — портокали, лимони, подправки, дим, — усещането за нейното физическо присъствие ставаше все по-действително. Тя беше в съседната стая, успала се, прегърнала мечето или пудела; ще изпия чашата чай и ще й приготвя закуската. Каша, сирене, портокалов сок; а в хладилника имаше буркан с ягодово кисело мляко. И след закуската щях да я заведа в Зоологическата градина. Тя никога не беше ходила в зоологическата градина, макар че познаваше повечето животни.
Занесох чашата си в холчето; знаех, че там няма да има никого. И сега бях самичък в мебелирания апартамент на Ърлс коурт, а жълтеникавата мъгла лижеше мръсните прозорци. Леглото диван не беше оправено, избелелият зелен килим и напуканият линолеум не бяха пометени; но дори и да бяха оправени, стаята щеше да си остане същата. И прахът пак щеше да напада, и кафеникавият тристаен апартамент щеше да стане още по-запуснат, подът щеше да скърца по-силно, влажната ивица над перваза щеше да се увеличи; и никой няма да страда от това, защото никой никога не ще живее тук и никой никога не е живял.
Хората не живееха в Ърлс коурт; те само престояваха тук известно време и си отиваха, както и ние с Нора скоро щяхме да си отидем. А понякога тук идваха и да се скрият. Аз се криех от жена си, криех се от тъста си и преди всичко — от едно четиригодишно дете.
Бръкнах в джоба си за цигари и ръката ми напипа писмото. Бях познал, че е от тъста ми по пощенския печат от Уорли и по тежкия, неравномерен почерк. Лежеше там вече десети ден; и през тези десет дни го вадех и връщах в джоба неотворено, за да се уверя, че напълно съм скъсал с Капуа. Така Нора наричаше Уорли; и съвсем естествено употребявахме това име. Също като римски град, Капуа беше място, където човек водеше луксозен и лек живот, място, където всеки биваше продаван. Човек не отваряше писмата от Капуа особено когато знаеше, че ще бъдат обидни. Мълчанието и безразличието бяха единственият отговор на писмата от Капуа.
Въпреки това пъхнах пръст да разкъсам плика, но като разбрах какво щях да направя, скъсах го и го подпалих със запалката си. Когато писмото изгоря, аз се сетих, че съм направил грешка; само аз видях как писмото изгаря неотворено. По-неприятно щеше да му бъде, ако го бях пуснал обратно по пощата. Изгарянето беше прекалено церемониално. Твърде голямо значение придавах и на него, и на Капуа.