Отидох в кухнята и си налях уиски в една чаша. Вдигнах я до устата си и пред очите ми премина като на лента целият ден. Както винаги по това време щях да изпия само тази чаша, и нищо повече; щях да се облека, да отида пеша до спирката на метрото, да изпия чаша чай в „АВС“ или „Лион“, да взема метрото до Лестър Скуер, да се спусна по Бедфорд стрийт до Стренд, да мина по Стренд до Флийт стрийт и по пътя да се заглеждам по витрините. В единадесет и половина щях да вляза в „Попинс“, да седна в ъгъла до стълбището и да чакам Нора. Докато дойде в дванадесет и половина, щях да изпия три чаши бира; щяхме да обядваме, после аз щях да отида на някакво следобедно представление и да се върна да я взема около пет и половина.
Днес щяхме да обядваме в „Кок“, където имаше възможност да срещнем Ник Халбертън, неин приятел, който може би знаеше някоя подходяща за мен работа. Разбира се, не беше нужно веднага да приемам, но бе полезно човек да се познава с Ник. „Не трябва да оставяш всичко на произвола, мили…“
Бутнах встрани чашата уиски, без да съм пил. Аз исках тъкмо това — да оставя всичко на произвола. Не исках да приема работата при Тифилд дори и да можех все още да постъпя; не исках да се срещам с приятеля на Нора, когото човек беше полезно да познава. Исках за известно време да оставя всичко на произвола. Исках да не върша нищо. Бях се отрекъл от стария си живот и стоях на прага на нов живот; но бях ли сигурен, че го желая? Изпих набързо уискито и за пръв път наруших собственото си правило, защото си налях втора чаша.
Когато изпих и нея, прибрах бутилката в долапа. Долапът беше от небоядисано светло дърво, единствената нова вещ в апартамента; погледнах зачервеното си лице в огледалото на вратата и му се заканих.
— Внимавай, Джо — казах аз. — Внимавай.
24
Шосето беше препълнено с коли и в двете направления. Огледах се за някое отклонение вляво, но не можах да видя. Колата пред мен вървя напред стотина метра; последвах я и тя спря внезапно; едва успях да не се набутам в нея. Погледнах в огледалото: колата зад мен също с мъка бе избягнала катастрофата.
Свалих прозореца; отначало нощният въздух ми замириса на студено, а после на някакво топло, запарено и странно животно. След пет минути аз загасих мотора; сякаш следвайки моя пример, чух всички други мотори да угасват. Сега се разнасяха множество гласове; затворих прозореца и потреперих. Бях в предградията на Барнет на път за Лондон; но сега исках пак да се върна на Север.
Тогава видях, че небето просветлява, и без да вярвам, погледнах часовника си. Беше три часа сутринта; карах през нощта, за да избягна силното движение. А ето тук, някъде из предградията на Уатфорд, се беше струпал трафик, съвсем необичайно за това време и този сезон. Светлината се засили; видях, че се намирам горе, на един хълм.
Пред мен се проточваше безкрайна редица коли; хората започнаха да излизат от тях и да гледат светлината в небето. Никога досега не бях виждал такава светлина; и никога вече нямаше да я видя. Това беше краят и дори през затворените прозорци чувах гласовете, които крещяха все по-силно, все повече хора слизаха от колите си, те не гледаха вече светлината, бягаха от нея, тичаха към мен по хълма с широко отворени уста; една стара, дебела жена удари по прозореца на колата ми, удари още веднъж, заудря, докато прозорецът се счупи; сега в колата ми нахлу миризмата, тази миризма не можеше да се сбърка, тя приличаше на миризмата от клетката на лъвовете — ужас, отчаяние, гняв, безпомощност… Дебелата ръка продължаваше да удря по счупения прозорец, а тополите край пътя не бяха никакво прикритие. Преместих се до другата врата; дръжката остана в ръцете ми и аз също почнах да крещя, като съзнавах в съня, че това не е сън, после се събудих с увереността, че сънят е бил сън, но че изобщо, изобщо не мога да се освободя от завивката, която се беше събрала на шията ми, накрая отворих очи и беше следобед. Дъждът чукаше по стъклата, бях дремнал след обяда. Днес Нора щеше да обядва в „Айви“ с един гостуващ комедиен артист; аз си бях стоплил консервиран гювеч с месо и апартаментът още миришеше на него.
Отидох в банята и запалих газовия бойлер; след десетминутно ръмжене във ваната едва-едва потече тънка ивица кафеникава вода. Запалих цигара и му обърнах гръб; ако не му обръщах внимание, след четвърт час щеше да потече нормално. Огледах лицето си в огледалото, окачено на пирон над умивалника; видя ми се по-подпухнало и с повече петна, отколкото в Уорли.