Спокойна и едва усмихваща се; прехвърлих през ума си синонимите на спокойна. Тиха, кротка, несмутима, безметежна, сдържана; но „спокойна“ беше най-точно. Не смеех да се обърна още веднъж; усещах, че не само Сюзън, но и Браунови ме гледат.
Хвърлих поглед вляво; те седяха близо до първата редица. В „Свети Алфред“ вече нямаше специални места; но моята тъща не признаваше това обстоятелство. Техните места и мястото на госта им Ралф Хедърсет бяха специални, въпреки че на пръв поглед те споделяха с останалата част от паството общата пейка. Имаше някаква преграда, някаква йерархия — когато погледнах неговия дебел червен врат и нейния остър профил, обзе ме тръпка на омраза и страх. И какво правеше Хедърсет толкова далече от дома си? Тази година за трети път идваше на гости; а знаех добре, че моят тъст не би дал някому и чаша ракия, ако не преследваше определена цел.
Паството се изправи на крака за химна; аз закъснях с няколко секунди и знаех, че ще ми се впише в пасива. Разбира се, упрекът нямаше да последва веднага. Но в някой от следващите дни моята тъща щеше да заговори за хората, които са толкова глупави или толкова ненабожни — човек просто не знае какво да мисли, — че дори не могат да следят реда на службата. Аз щях да разбера кого има пред вид, а по тона на гласа и посоката на погледа й всички, които присъствуваха, също щяха да го разберат.
Моята тъща беше привърженица на този стил, според който човек се изказва неприятно ясно, без никога да се изяснява, а откакто Хедърсет бе станал редовен гост в нейния дом, тя надмина дори и собствените си досегашни рекорди. Напоследък се водеха общи разговори за неприятните ловци на зестра, за любовта на долнопробните хора към долнопробни кръчми (това стана, след като помогнах на един работник от завода здравата да се напорка), обсъждаше се колко важно е Хари да говори правилно. Трябва да бъде даден в пансион; лесно може да възприеме неправилно произношение в къщи… искам да кажа, в Уорли. Но аз знаех, че грешката й не беше подсъзнателна, известно бе кой има неправилно произношение. Нейният зет. Произношението на Хедърсет не беше неправилно; беше посещавал Хароу6и оттам бе придобил физиономията на ученик от частен колеж; сякаш костите на лицето му бяха извадени и заменени с някаква по-твърда, по-гладка, но и по-лесно обработваема материя, която можеше за едно денонощие да бъде излята в желаната форма. Пак там, по всяка вероятност, бе придобил и вкусовете си на джентълмен: той наистина ходеше на лов и риболов и би участвувал дори в лов с коне, но не можеше да отдели време, нали разбирате!… Най-важното беше, че баща му бе директор на „Хедърсет Стийл Корпорейшън“, огромен концерн в Средна Англия, с който имахме делови връзки. Помислих още веднъж какво ли цели Хедърсет със своето посещение и след това престанах да мисля. Изведнъж ми се видя много по-важно да възстановя в паметта си лицето на жената, която седеше зад мене. Сиви очи, дребно накъдрена кестенява коса, доста едри зъби, розов цвят на кожата. Беше към двадесет и пет годишна. Това бяха отделните черти на лицето й; но те не го обясняваха, не обясняваха нейното спокойствие.
Когато службата свърши и имах възможност да я погледна пак, аз се обърнах и очаквах, че този път ще се разочаровам. Казах си, че това сигурно се е дължало на слънчевата светлина и стъклописите, на думите от свещеното писание, може би на нуждата ми от спокойствие. Този път лицето й сигурно щеше да бъде така безизразно и тревожно, както на всички други. Но то беше точно такова, каквото го бях запомнил. По силата на навика започнах да мисля „конструктивно“. Понеже Уорли беше малък град, а тя бе дошла наскоро, рано или късно щях да се запозная с нея. Трябваше да ускоря работите. Ако се съдеше по външния й вид, спокойно бихме могли да се сприятелим; дрехите й, без да са фрапантни, бяха хубави, а и самата тя принадлежеше към категорията, която всеки ден се къпе и си сменя бельото.
И преди всичко тя идваше в черквата. На времето е било почти задължително всеки ден да ходи на черква, така че ходенето в черква само по себе си не е давало обществен отпечатък. После то излезе от мода; а сега поне в Уорли пак беше на мода. Никой нямаше да загуби доброто си име, ако не ходи на черква; но нямаше да го загуби и ако ходи.